Сега знаеше защо тя бе избягала толкова далече от Тамагуа. Много по-лесно обаче щеше да му бъде, ако тя бе просто един от враговете му, когото той манипулира, без да се тревожи за чувствата му; просто средство, с което може да стигне до желания край, и нищо повече.
Конър се намръщи, знаеше защо. Очите й — дълбоки и кафяви, привлекателната й усмивка, нежните извивки на стройното й тяло, което не просто се движеше, а танцуваше. Той бе много по-зависим от съблазънта, отколкото Сари. Толкова пъти го беше премислял — искаше тя да му повярва отново, но сам се боеше от собствените си противоречия, измъчваше се от нечестното си отношение КЪМ вея. Още по-зле му действаха спомените, които отваряха стари рани в душата му — безкрайните любовни нощи, тялото й, което се извиваше под него и гласът й, който шептеше името му нежно и страстно.
Конър затвори очи. Трябваше да преодолее спомените и да не позволява на огъня им да го изпепели, но… не можеше. Тя го беше предала, бе постъпила нечестно спрямо него. Но и той я беше излъгал. И двамата се бяха възползвали един от друг заради една определена цел — ето това не биваше никога да забравя!
Конър се отпусна и пое дълбоко въздух. Погледна към капана и реши да се откаже. Стана и тръгна към къщата.
Оттук тя изглеждаше приветлива и хубава. Пушекът се виеше от комина на кълба, които нежно докосваха покрива и излитаха нагоре. Късните следобедни сенки танцуваха по стените, а крилата на мелницата застрашително се полюшваха и придаваха строгост на уютната гледка.
Мястото бе открито и непрекъснато изложено на вятъра. Конър погледна към планините — слънцето ги беше оцветило в пурпурно сиво. Чувстваше се уморен и потиснат, дори гневът и отмъщението не бяха по силите му. Студеният вятър го пронизваше и коленете му премръзваха, а лицето му бе посипано с леден скреж. Конър ускори крачка. Ботушите му скърцаха и се хлъзгаха по снега. Заледена трева, изсъхнала от студа стърчеше над бялата покривка и образуваше малки хълмчета. Когато заобиколи къщата, видя светлина, която се процеждаше през прозореца.
Мина бързо, без да поглежда вътре. По това време Сари и чичо й разговаряха спокойно. Сега къщата наистина беше тяхното домашно огнище и мисълта за топлината й го изпълни с внезапно желание да се втурне в стаята — желание, което той досега не бе изпитвал. Как ли щеше да се чувства, ако имаше друга професия, а не тази, заради която непрекъснато нараняваше невинни хора? Дали човек умира по-рано, ако не е обичан?
Тази мисъл го сепна. Той е такъв, какъвто е. Работата при Пинкертън му харесваше и го удовлетворяваше. Имаше няколко дарби, ако можеше така да ги нарече. Едната от тях бе да говори с различен акцент и да се представя за различен човек. Детството му го беше научило на това. Мислеше бързо и избираше подходящия момент, иначе как би оцелял по улиците на Чикаго. Жестокостта и лъжата бяха част от него още от дете, никога досега не бе живял без тях. Дори и когато растеше под нежните грижи на Шон Рорк, не можа да се промени. Дълбоко в себе си криеше прекалено много демони, които не позволиха на рая да влезе в душата му.
И все пак докато живееше с осиновителя си, той виждаше живота по друг начин. Имаше цели дни, които прекарваше в размисъл дали въобще е способен да бъде честен. Но тези тревоги бяха мимолетни. Когато срещна Уилям Пинкертън, осъзна, че е роден да бъде агент. Сега обаче отново започваше да се замисля и когато тревогата го обземеше, той отклоняваше мислите си с това, че другите професии не са за него или че все още не е късно да вземе друго решение.
Сега най-важното беше да не забравя целта на своето завръщане. Срутващият се таван, пълзящият огън по гредите и викът на бащата — ето затова беше тук, това бе единствената причина, а колкото до спокойния живот… Той беше за други хора.
Сари погледна през прозореца. Опита се да разпознае фигурите, които слизаха от хълма и идваха към фермата. После изтри ръце в престилката и се намръщи.
— Мили Боже, Onkle, виж кой ни идва на гости — бавно изрече тя.
Чарлз вдигна глава и попита:
— Майкъл?
Сари поклати глава отрицателно и чичо й се приближи до нея.
— Не, съседите. Господи, Мириам наистина го е направила! Води ги със себе си!
— Парти ли ще има? — усмихна се Чарлз. — Не се безпокой, мила, ще се позабавляваш. Такива неща не вредят, те са само от полза.
— Парти значи? — повтори Сари и сърцето й се сви. Защо й трябваше на Мириам да води съседи в къщата? Това бе последното нещо, което Сари би поискала — всички съседи, събрани тук за два дни, които питат и разпитват, правят изводи, дават съвети…