— Не, не можем да си го позволим. Ще тръгнат слухове…
— Но не можеш и да ги върнеш. Не се тревожи чак толкова много, просто няма от какво да се страхуваш. Да не мислиш, че Рорк ще те изложи? Той също се пази — и двамата еднакво ще загубите, ако тръгнат слухове.
Чарлз бе прав. Конър не би предприел нищо. Та нали Мириам вече беше тук и той нищо не каза. Не спомена за бандата на Моли, нито за Майкъл, дори за Евън не беше словоохотлив. Трябваше най-после да му повярва!
Тази мисъл хем я успокояваше, хем я тревожеше. Беше взела решение да му вярва, но абсурдното беше бързината, с която той разкриваше незнайната си същност.
Сари пое дълбоко въздух и събра сили да се усмихне.
— Е, добре тогава — каза припряно тя. — След малко те ще бъдат тук, а той къде е?
— Рорк ли? В хамбара.
— В хамбара — Сари хвърли още един поглед към приближаващите се файтони и продължи: — Ще го повикаш ли, Onkle? Трябва да ми помогне.
Тя изчака, докато Чарлз излезе, и огледа стаята — беше толкова неподредено, че напълно се отчая. Книгите, които винаги са били нейната гордост, изглеждаха ужасно — целите покрити с прах, зле поддържани и разхвърляни. Красивият люлеещ се стол заемаше прекалено много място. Къде щяха да танцуват?
Сари се втурна да подрежда книгите по полиците. После долепи столовете до стените. Почувства се съвсем объркана. Нямаше да успее! В мислите й се въртяха картини от други партита, които приличаха на истински приеми — хората непрекъснато танцуваха и се забавляваха, смееха се и играеха на различни игри, разказваха си различни истории. Тогава нямаше причини да се притеснява, нямаше какво да крие, смееше се и танцуваше, беше щастлива. Масите бяха отрупани с най-различни ястия.
Сари изтръпна. Храната! За храната изобщо не бе и помислила! О, Господи, дали имаха достатъчно храна? Чичо й държеше на масата винаги да има седем сладки ястия и седем солени. Ако бяха по-малко, той казваше, че носят нещастие. Точно това й трябваше сега. Още нещастия. Сари клекна до шкафа с провизиите и надникна вътре. Трябваше да има поне нещо — може би някоя консерва, или конфитюр от ревен, или черешов сок, или туршия?
Вратата се отвори. Сари се обърна и видя Конър и Чарлз, които тъкмо влизаха, потривайки ръце от студа.
— Какво правиш? — попита Конър.
Сари погледна към чичо си.
— Нямаме достатъчно храна, Onkle, няма да можем да сервираме по седем сладки и солени неща на масата.
Чарлз се усмихна.
— Мисля, че тази вечер не трябва да се тревожиш за това.
Конър се намръщи.
— За какво става въпрос, по дяволите?
Объркването му разсмя Сари. Тя седна на пода и се отпусна.
— Става въпрос за седем сладки и седем солени ястия — обясни тя. — За партито довечера. Ако ги нямаме на масата, носи лош късмет.
Конър погледна към Чарлз.
— Някакъв странен немски обичай, нали? Не мисля, че някой изобщо ще обърне внимание. Пък и аз съм тук, за да прогоня лошия късмет.
Сари се изправи и затвори шкафа. Точно в този момент се чу тропотът на файтон.
— Тогава оставям всичко на теб — каза тя. — Но те предупреждавам, че в нашето семейство обещанията се изпълняват.
— Това вече го знам. Повярвай ми — отговори Конър и вдигна вежди.
Нямаше време да се замисля над думите му.
— Помощ! Помощ!
Крясъците на десетгодишната Беки Шмахер създадоха паника. Сари се изплаши — нервите й бяха опънати до краен предел. Малкото момиченце пълзеше по пода и се въртеше между нея и Мириам.
Мириам се ядоса.
— Какво става?
— Аааа! Не е у мен! Не е у мен!
Беки едва не я събори, докато се опитваше да избяга от брат си. Тя се вкопчи в Сари и се скри зад полата й.
Самюъл Шмахер се плъзна по пода и спря точно преди да се блъсне в Мириам.
— Ти го взе! Върни ми го!
— Няма! — заинати се Беки и скри лицето си в полата на Сари.
— Кажете му да се махне, мисис Травърс, моля ви!
— Беки! Самюъл! — извика строго Мириам, после отстъпи назад и хвана здраво Самюъл за ръката тъкмо когато той се мъчеше да улови сестра си. — Господи, каква ужасна гюрултия вдигате! Какво ти е взела, Самюъл?
Мириам се наведе и лицето й се озова точно пред неговото.
— Не е у мен! — протестираше Беки и още по-здраво се хвана за полата на Сари.
Мириам хвърли поглед към нея.
— Моля те, Беки, не е хубаво да се караш с брат си. Къде е мама?
— В хамбара.
— Защо не отидеш да я извикаш, Самюъл? Може би тя ще ти помогне да откриеш това, което търсиш толкова много.
Беки се пусна от полата.
— Не, не казвай на мама, моля те!
Тя протегна ръце напред и разтвори пълничките си пръстчета — на дланта й проблясваше огладен камък. Беки погледна сериозно Сари и каза: