Тя обаче бе сигурна, че всичко това е преобърнало нещо в Конър. Докато другите двойки продължаваха да танцуват, той седеше плътно до нея и Сари усещаше топлината на тялото му. Опита се да не му обръща внимание, но напрежението помежду им бе твърде осезаемо.
Знаеше, че е толкова виновна, колкото и той — желаеше го не по-малко от него самия и Господ й бе свидетел, че е искрена. Всичките й опити да не го забелязва, да не мисли за него, да не обръща внимание на присъствието му останаха безполезни. Единственото, което можа да си наложи, бе да не го погледне в очите дори когато той леко я побутна по рамото, а след това се притисна до нея. Сигурно искаше да й каже нещо, но тя нямаше сили. Сари държеше главата си наведена и пееше силно, за да заглуши чувствата си и вика на сърцето си. Когато песента свърши, Мириам и Том Джонсън седнаха на пода, смеейки се. Сари изведнъж се почувства още по-нервна. Стана и припряно тръгна към масата. Събра празните подноси и ги остави на шкафа. После отиде до печката и сложи каната с кафе. Децата играеха и смехът им звънтеше. Заслуша се в тях и като че ли се успокои. Децата излъчваха невинност и тя й помогна да преодолее силното влечение към Конър. Сари се заслуша в разговора, който водеха възрастните зад нея.
— Не съм присъствал на такова увеселение, откакто напуснах Охайо казваше развеселен Том Джонсън. — За нищо на света не бих го пропуснал.
— Охайо? — попита Чарлз видимо заинтригуван. — Да не би да си оттам?
Сари се обърна и видя Том, който тъкмо сядаше на люлеещия се стол и палеше пурата си.
— Разбира се — кимна той. — От Юнгстън.
— Юнгстън? — повтори Чарлз и се наклони напред. — Сарилин и аз сме от Пенсилвания.
Сари долови безпокойство и тревога в гласа на чичо си и го погледна.
— Наистина ли? — подскочи Изабел и се присъедини към тях. — Значи ние и тогава сме си били съседи. Къде точно сте живели в Пенсилвания? Няколко пъти съм ходила в Питсбърг.
Сари стана още по-напрегната. Погледна към чичо си и мълчаливо го помоли да не казва нищо. Внушаваше си, че не трябва да се страхува. Може пък и да не са чували за бандата на Моли Магуайърс тук, далече от Пенсилвания. Ами ако бяха чули? Дори не й се мислеше. Дано чичо й се сетеше да каже друго място, например Филаделфия]
— От Сините планини, близо до Ридинг — отговори Чарлз неопределено.
— Наистина ли? — попита Том и напусна кълбо дим от пурата си. — В миньорската част?
Сърцето й замря. Чичо й също разбра уловката, но вече беше късно. Сари потърси Конър, но не можа да го види.
Чарлз кимна.
— Ja.
— Мили боже, само не ми казвайте, че сте били там по време на онзи ужасен скандал в железниците! Толкова много мъже избиха тогава. Как се казваше онази банда, Том? На Майли или нещо подобно?
— Моли Магуайърс — отговори Том без никакво затруднение и погледна с любопитство към Сари. — Мисля, че след като сте оттам, знаете повече подробности за този случай.
— Такава ужасна професия! Цял ден да работиш под земята, в непрогледен мрак — говореше Изабел и оправяше полата си, но изведнъж погледна Сари и в очите й припламнаха огънчета. — Някой ми беше казал, че съпругът ти, Сари, е бил миньор. Или греша?
— Ами… Той беше… — Сари се изкашля, но гласът й беше тих и едва се чуваше.
— Да, така е — побърза да каже Мириам. Нали си работил в железницата на Пенсилвания, Конър? Ами че ти спокойно би могъл да ни разкажеш всичко до най-малката подробност.
Сари пребледня, дишането й спря, не можеше да вдигне глава нито към Чарлз, нито към Конър. Най-малко това очакваше да се случи сега. Всичките лъжи, които беше изприказвала, щяха да бъдат разкрити, и то по такъв нелеп начин. Само заради един глупав въпрос целият й живот щеше да бъде опропастен, а толкова много усилия беше положила, за да забрави миналото!
— Страхувам се, че нищо не мога да кажа. Всичко това се случи, когато аз вече се бях върнал в Чикаго.
Гласът му бе спокоен и равен. Сари не повярва на ушите си. Конър я погледна усмихнат, като че ли искаше да й каже да не се тревожи за нищо, защото положението е под негов контрол и нищо лошо няма да се случи. Олекна й.
— Пропуснал си най-интересното време — усмихна се Джон. — А ти, Чарлз? Ти беше ли там? Още ли живееше със семейството си там?
— Да, бяхме там. Ужасни времена, дори не искам да си спомням — отговори замислен Чарлз.
В гласа му имаше много болка и Сари я усети. Спомените отново изплуваха пред очите й. Единственото различно сега бе, че имаше някаква надежда, която й помагаше да диша по-леко. Само дето въпросите никога нямаше да спрат. Колко интересни са хората — станат по-близки с някого и веднага започват да се интересуват живо от него: така спекулират с близостта си, че рано или късно научават тайни, които не си искал никой да разбере! Сари бе убедена, че пак ще й се наложи да види в очите на някого омразата, която никога нямаше да забрави.