Тя затвори очи и се обърна с гръб към насъбралите се около чичо й приятели. Какво ли щеше да стане, ако Конър бе решил да им каже истината за тях двамата; можеше да го направи толкова лесно и нищо нямаше да бъде в състояние да го спре. Сари изпита ужас при тази мисъл, гърлото й отново пресъхна. Можеше да направи живота й ад. Ако бе поискал, само с няколко подбрани думи можеше да разруши илюзията около нея и мнението на приятелите й щеше коренно да се промени така, както стана в Тамагуа.
Но той не го направи. Защо? Каква бе причината да я прикрие? Защо й помагаше? Въпросите я затрупваха един след друг, а Сари не можеше да отговори на нито един. Главата й беше все още замаяна. Трябваше да се опита да му се довери, трябваше да му повярва. Но дълбоко в душата си таеше съмнението, че някой ден той пак ще я предаде. Дали пък не се заблуждаваше? Или всичко е, защото не бе очаквала от него подкрепа и загриженост? Дали нямаше някаква уловка, хитрина, заради която се беше върнал? Сари почувства, че се задушава. Прекалено силно разговаряха всички в стаята, смехът, закачките, песните, танците, виковете на децата — всичко това я задушаваше, притискаше и изнервяше още повече. Погледна към тях — съседите й разговаряха приятелски, задушевно. Никой нямаше да забележи, ако излезеше навън за малко, просто така, да подиша свеж въздух и да се откъсне, макар и за миг, от напрежението. Щеше да отиде във файтона на Мириам, там имаше одеяла, които трябваше да внесе вътре, ако решат да си лягат; щеше да се забави достатъчно дълго, докато си почине, докато се успокои и докато проясни мислите си.
Сари се промъкна към вратата, стараейки се никой да не я забележи. Взе палтото си от закачалката и бързо излезе. Студената нощ я прегърна в ледените си обятия. Затвори вратата след себе си и се облегна на стената. Дишаше дълбоко, с пълни гърди. Беше толкова хубаво — тихо и студено. Леденият дъх изпълваше дробовете й, носът й замръзна, но на душата й бе леко и сърцето й се успокои. Погледна небето. Тук, в прерията, на края на света, звездите изглеждаха толкова близо, сякаш можеш да ги докоснеш с ръка. Красиво и спокойно. На Сари й се прииска да си вземе само една звезда — те бяха толкова много, грееха като сапфири в тъмнината и обвиваха мрака с воалена нежност. Нямаше снежни облаци тази нощ — само облаци от безброй звезди.
Сари се усмихна, въпреки че красотата на небето й навяваше тъга. Беше самотна и звездите не можеха да запълнят празнотата в душата й. Вдигна яката си. През целия си живот се бе чувствала така — свикваше със самотата. Е, не беше предвидила помощ от когото и да било, най-малко от Конър, но ето че и това се случи. Тъкмо неговото появяване беше променило чувствата и навиците й — имаше нужда всичко да се върне пак постарому; имаше нужда Конър да й върне онова, което си бе отишло заедно с него — смеха, приятелството, желанието за живот. Ами ако отново си тръгнеше? Тогава всичко пак щеше да си отиде заедно с него.
Очите й се наляха със сълзи. Тръгна към файтона на семейство Греъм. Стъпките й отекваха по замръзналата земя, а ботушите й тежаха. Появяването й обезпокои животните и те се отдръпнаха към стената. Два коня вдигнаха глави и изпръхтяха — сигурно така искаха да я приветстват.
— Здравейте, момчета — каза им тихо Сари. Отиде до файтона и се наведе, за да открие одеялата. Конете наостриха уши, следейки всяко нейно движение. — Какво правите, милите ми? Хубава нощ, нали?
Сари напипа одеялата и ги издърпа едно по едно. После въздъхна, вдигна ги и тръгна обратно към къщата. Но се спря пред нея стоеше Конър.
Той нежно я прегърна и пръстите му се впиха в раменете й.
— Не можеш да си представиш колко си права — нощта наистина е хубава. — Гласът му бе мек и кадифен, а очите му блестяха. — Как смяташ да го отпразнуваме?
Единадесета глава
Сърцето й отекваше в ушите.
— Какво… какво правиш тук?
— Видях те като излизаше и… просто не исках да си сама — отговори Конър.
— Бих се чувствала по-добре, ако съм сама, а не с тебе. Сега не съм в безопасност. — Сари се дръпна назад и стисна още по-силно одеялата, като че ли те бяха единственото й спасение.
Конър само сви рамене и се усмихна.
— Може би.
— Мисля, че трябва да ти благодаря за това, което направи… дето не каза истината…
Луната озари нежната му усмивка.