— Няма защо.
Сари прехапа нервно устни — неговото спокойствие и уравновесеност, които преди я бяха накарали да му се възхищава, сега я дразнеха.
— Не знам защо го направи, но пак съм ти благодарна… много благодарна.
— Ти забрави да отговориш на въпроса ми — настоя той.
Сари вдигна вежди и го погледна.
— Какъв въпрос?
Конър погледна към небето.
— Как смяташ да го отпразнуваме?
— Аз лично нямам какво да празнувам — отговори грубо Сари, отстъпвайки назад. — Трябва да се връщам, преди да са забелязали отсъствието ми. Не бих искала да се безпокоят къде съм.
И тръгна уплашена. Не знаеше от кого се страхува — от него или от себе си. А колко хубаво щеше да бъде, ако можеше да остане сама с него в красивата нощ.
Конър пристъпи към нея и тя се спря. Нямаше къде да избяга. Не искаше повече да бяга. Изведнъж осъзна, че това трябваше да се случи, че е неизбежно. Бавно се обърна към него — искаше да преодолее безсилието си, искаше да се пребори с треперенето, но не можеше. Тъмни и светли ивици се отразяваха по лицето му и нощта го правеше още по-загадъчно. Вятърът разпиля косата му, а после я приглади назад — лицето му остана открито. Виждаше всяка негова черта — очите, носа, устните. Конър се приближаваше. Не беше взел палтото си. Вятърът развяваше ризата му и Сари видя извивките на врата точно до яката. Колко отдавна беше всичко това…
— Моля те, не ме измъчвай! — прошепна тя.
Конър мълчеше. Приближи се още повече и махна фибите от кока й. Косата й се разпиля по раменете.
— Сари? — започна бавно той. — Името ми е Конър Рорк. Аз не съм Джейми О’Брайън, нито търговец на добитък, нито агент на Пинкертън. — Пое дълбоко въздух и продължи. — Аз съм просто един мъж. Един мъж, който иска да те целуне.
Сари го гледаше втренчено, без да може дори да помръдне, нито да каже каквото и да било. Дрезгавият му глас като че ли разтопяваше всяка нейна частица. Колената й се огъваха, краката не я държаха и имаше чувството, че всеки момент ще падне. Опита се да си поеме въздух, но усети, че не може да диша.
— Аз… има толкова много… — не можа да довърши. Не можеше да мисли. Вгледа се в очите му — мъжът срещу нея не беше Джейми О’Брайън, в погледа му нямаше болка, кръв и насилие. Пред нея стоеше съвсем друг мъж, който би направил всичко само и само тя да му се довери и да му повярва. Не би могла вече да го нарича Джейми О’Брайън. Усещането беше друго, нямаше нищо общо с миналото, беше свързано единствено и само с мъжа, който стоеше сега пред нея, а този мъж бе Конър Рорк.
Сари отстъпи още назад и усети, че гърбът й опира в стената. Въздухът заседна в гърлото й.
Той пристъпи още и спря едва когато бедрата му се допряха до нейните. Сари усещаше топлината на тялото му дори през палтото си. Нежно и бавно той освободи одеялата от пръстите й и те тупнаха леко в краката им. Разкопча палтото й и ръцете му се плъзнаха под него. Прегърна я нежно през кръста и я приближи до себе си.
— Мразя те! — промълви тихо тя, но думите й прозвънтяха в тишината, без да бъдат чути от него — просто едно последно предупреждение към нея самата.
Той се наведе и устните му погалиха лицето й. Не виждаше очите му. Усещаше миглите му — меки и нежни.
— Любов моя! — прошепна той, но язвителните нотки в гласа му поквариха думите. — Аз също те мразя!
Сари искаше да се освободи от прегръдката му, поне малко да се възпротиви на силата му, но не можеше. Краката му силно я притискаха към стената. Ръцете му стопяваха съпротивлението й с нежни ласки. Не можеше да устои на близостта на тялото му, на топлината, на желанието…
Сари пропадаше в бездната от нежност и страст. Права беше да се страхува — сега знаеше, че нищо не е в състояние да я накара да се откаже от него — тя отново му принадлежеше.
Небето като че ли се спусна над тях толкова ниско, че звездите озариха лицето му. Бузите му бяха студени. Лъхът й отново спря. Нищо не виждаше, усещаше единствено него — тялото му, което се притискаше в нейното, вкуса на устните му, уханието на кафе и ром.
Конър се притисна още по-силно към нея и тя усети биенето на сърцето му. Ръцете му се вкопчиха в кръста й. Езикът му се провря между устните й и те бавно се разтвориха. Пръстите му изгаряха кожата й. Те вече разкопчаваха корсажа… Тя се изви и го отблъсна.
— Не… Не, Конър!
Конър спря и отдръпна само главата си назад, без да се отмести — в очите му имаше странен блясък.
— Сари…
— Аз… не мога да направя това — каза тя и извърна глава. — Не още. Не… не сега.
Той въздъхна тихо, махна ръцете си от нея и отстъпи назад. Тялото й, лицето, дори въздухът около нея се вледениха.
— Заради Джейми, нали? — попита тихо той. — Всичко това е заради Джейми! Той отново е помежду ни!