— Може би мистър Рорк ще ви разкаже приказка за лека нощ предложи колебливо тя.
— Аз? — попита изненадан Конър. И защо аз?
— Децата ще спят в плевнята. Точно там, където и ти спиш. Съвсем естествено е да се погрижиш за тях.
Той прокара пръсти през косата си.
— Но…
— Ако това не те притеснява, Рорк… — каза Уил Шмахер и се изправи.
— Мисля, че не го притеснява — отсече Сари, за да изпревари Конър. — Мистър Рорк много обича децата, непрекъснато все това говори.
— Разбира се, бях забравил — промърмори вяло Конър и се усмихна.
— Ако си сигурен, че…
Конър сви рамене.
— Какво толкова могат да направят?
— Сигурно нямаш опит с деца — засмя се Мириам.
Конър се изправи и погледна заплашително.
— Но тези деца са много добре възпитани. — Той протегна ръце, взе одеялата от Бърта и Мери, хвърли едното на Самюъл Шмахер, а останалите пъхна под мишница, хвана малката ръчичка на Беки и тръгна към вратата.
— Но аз не искам там — дръпна се Беки, готвейки се да заплаче.
Конър я погледна. Усмивката на лицето му беше толкова подкупваща — Сари почувства отново стягане в гърлото.
— Защо? Трябва да съжалиш мама, Беки! Бедната тя, остава тук, за да скучае!
Беки погледна към него, изгаряща от любопитство. Конър се усмихна още по-ведро.
— Ще се позабавляваме в плевнята и мама много ще съжалява, че е пропуснала да дойде с нас, но ти ако искаш, остани и се погрижи за нея.
Беки се хвана здраво за ръката му и каза:
— Идвам с теб.
Студът бързо нахлу в стаята, когато те излязоха навън. Конър вървеше напред, а след него сънено пристъпваха Самюъл, Беки и Питър Джонсън. Другите три деца изтичаха бързо, оживени от очакването на нови приключения.
Конър вървеше, без да пуска ръката на Беки. Одеялата почти му се изплъзваха. Гледката беше толкова трогателна и мила, че Сари дълго ги гледа. Конър вървеше бавно и крачките му съвпадаха с тези на малкото момиченце. От време на време се навеждаше към нея, за да се вслуша в непрекъснатото й бърборене. Останалите деца плътно го следваха, като че ли той бе Приказният магьосник, който щеше да ги отведе в Страната на чудесата.
Дванадесета глава
Докато водеше децата към плевнята, в главата му беше истински хаос от мисли. Сари все още беше пред очите му — разколебана, несигурна, като че ли не можеше да реши дали да го пусне да отиде с тях, или да остане при нея. Спомни си как ръцете й трепереха, въпреки че ги държеше една в друга. Начинът, по който го гледаше, бе странен, човек би казал, че ще го последва. Но не го направи. Дори не беше сигурен какво точно искаше да види в очите й. Може би копнеж? Или желание? А дали не преданост? Той имаше нужда от нея и това чувство го изгаряше. Прибързаното й решение да го изпрати в плевнята с децата му припомни мъчителните минути до стената и болката отново се върна в душата му. Желаеше я, искаше да бъде до нея през цялата нощ, да чувства тялото й, да я притисне до себе си и зарови пръсти в косата й.
— Не мога да отворя, мистър Рорк! — Гласът на Самюъл Шмахер бе тънък и тих. Момчето натискаше вратата на плевнята, но не успяваше да я отвори.
— Бутни силно! — нареди му Конър и се опита да се отърси от мислите си за Сари. Предстоеше му нощ с цяла банда деца и тези мисли само щяха да му пречат.
Остави Беки да върви с другите и забърза към плевнята. Самюъл блъскаше с рамене, но не можеше да отвори. Айда и Джон Джонсън наблюдаваха отстрани. Конър натисна вратата, тя поддаде и Самюъл се просна на пода. Беки избухна в смях. Тя продължаваше да се превива, когато Самюъл се изправи на крака и изтупа дрехите си от полепналата по тях слама.
— Престани, Беки! — тросна й се той, сви ръката си в юмрук и го размаха пред очите й.
— Ама ти… ти изглеждаше толкова смешен и глупав — каза през смях тя. — Да паднеш на пода по такъв глупав начин!
— Спри, ти казвам!
— Няма нищо Сами — успокои го Джон и застана до приятеля си да му помогне. — Тя е просто една глупачка.
— Не съм глупачка! — разсърди се Беки и спря да се смее. — Върни си думите обратно, Джон! Не аз съм глупава, а Сами. Той падна, не аз.
Конър затваряше хубаво прозорците, за да не влиза студен въздух и така и не чу цялата словесна препирня между децата. Чудеше се какви ли още удобства ще са им необходими. Дали щеше да им бъде твърдо на пода? Погледна нагоре към тавана — беше добре укрепен. Дали да не ги качи горе? Отказа се. Оттам нямаше да може да ги наблюдава, а кой знае каква дяволия щеше да им хрумне. Ако случайно решат да се опрат на стената, можеха да паднат чак долу.
— Аааа! — внезапният вик на Беки го извади от уединението му.