Конър скочи долу и захвърли одеялата. Децата се бяха скупчили и наблюдаваха Самюъл, който налагаше сестричката си с юмруци. Конър се спусна към тях.
— Спрете веднага!
Никой не го чу и не му обърна внимание.
— Казах да сирете, по дяволите!
Той хвана Самюъл за яката и силно го дръпна настрани от плачещото момиченце. Момчето се олюля и падна. Конър не му обърна никакво внимание. Приближи се към Беки и й помогна да се изправи. Тя все още подсмърчаше и сълзите се стичаха по бузите й.
— Той… той ме удари — проплака момиченцето.
Конър погледна към Самюъл през рамо и строго каза:
— Не приемам никакви извинения! Как можеш да удариш момиче? И то собствената си сестра! Дори и да заслужава, не бива да я удряш!
— Но тя ми се присмиваше! — опита да се защити Самюъл.
— Повече никога не го прави, чуваш ли! — каза Конър и се изправи, вае кърпата от джоба си и избърса лицето на Беки. Явно обаче стисна нослето й повечко и детето измъкна кърпата от ръцете му и я захвърли настрани.
Джон се изправи, а луничавото му личице се сбърчи от недоумение.
— И защо трябва да го забравим? — попита той объркан.
— Защото всички момчета са глупаци — подхвърли подигравателно Айда.
Конър отегчено въздъхна. Айда Джонсън щеше да стане голяма твърдоглавка като порасне. Тя тръсна глава и вирна носле.
— Опасявам се, че Айда е права — каза той, обръщайки се към момчетата.
— Значи ние сме глупаци? — злобно повтори Самюъл.
— Не ние сме глупаците, а момичетата. Те…
— Сами! — прекъсна го припряно Конър. — Какво ти е казвала мама за момичетата?
— Ами… да не ги удрям, само че Беки не си държи езика зад зъбите и…
— Ето това е проблемът — обобщи безучастно Конър. — Момичетата имат език и още повече знаят как да го използват. Докато имат възможността да говорят, ти никога няма да можеш да ги победиш.
— Но това не е честно! — намеси се малкият Питър и спря да смуче палеца си.
— Това е справедливо — възпротиви се Айда.
— И какво трябва да направят момчетата в такъв случай, мистър Рорк? — запита обезпокоен Джон.
Конър се наведе към него и му довери:
— Да се научат да губят с достойнство, Джони. Това е един стар трик и винаги е помагал.
— Но как да го разберем?
— Ще се научите един ден — отвърна Конър и прокара пръсти през косата си. — Сами, Джони, защо не ми помогнете да изпънем одеялата?
— Трябва ли да спим при кравите? — недоволстваше Беки, гледайки с отвращение животните.
Конър въздъхна. На тавана спеше той, но по всичко личеше, че ще трябва да допусне нашествието в собствената си територия.
— Всички ще спим горе — успокои ги той. — Можете ли да се качите по стълбата?
Без да дочака отговорите им, Конър грабна одеялата и се заизкачва. Децата го последваха. Когато всички бяха вече горе, той реши да намери работа на момчетата и ги накара да разпънат одеялата и да оправят леглата. През това време издърпа своите завивки настрани, в по-тъмния ъгъл. Не след дълго всичко беше готово. Вълнението от изминалия ден постепенно си отиваше. Децата се пъхнаха под одеялата и притихнаха.
Конър почувства как всеки мускул от тялото му се отпуска още докато се завиваше. Това беше добре — сигурно тази нощ щеше да заспи по-лесно. Но не се получи. Мислите отново осуетиха съня му. Лежеше неподвижен и слушаше равномерното дишане на децата. Всичко го болеше. Душата му беше неспокойна. Нещо лазеше по гърба му. Нещо не беше наред, но не можеше да прецени кое по-точно. Образът на Сари плуваше пред очите му — виждаше нежната й кожа, бяла от лунната светлина, копнежа в очите й, пухкавите й устни.
Сари Травърс беше необикновена жена. Беше му станало лоша привичка непрекъснато да мисли за нея. Тя беше неговата слабост. Как въобще можеше да си представи, че ще се избави от нея? Дали да не се измъкне от плевнята и да отиде в стаята й? Останалите жени щяха да спят на пода, мъжете щяха да са при Чарлз. Можеше да се промъкне тихо покрай тях, да се изкачи по стълбата и да бъде при нея. Тя винаги спеше по един и същи начин — с едната ръка под възглавницата и леко извито тяло, сякаш току-що някой я е хвърлил на леглото и тя го очакваше всеки момент да дойде…
Стисна ръка в юмрук, като че ли искаше да се пребори с чувствата си, да се защити и предпази от тяхната пагубност. Спомни си думите й. Беше му поискала време, повече време. Колко да чака? Седмица? Ден? Час?
— Престани! — чу се отнякъде, като че ли някой отговаряше на въпросите, които го мъчеха. — Какво си се разположил!
Конър въздъхна.
— Заспивай, Беки!
— Опитвам се, но Самюъл непрекъснато ме бута!
— Не е вярно.
— Да, вярно е!