— Млъкни, Беки! — провикна се Джон. Конър се подпря на лакът и се огледа.
— Какво става?
— Не мога да заспя — проплака Беки. — Искам при мама!
— Бебе такова! — злобно се заяде Самюъл.
— Не съм!
— Бебе си!
— Не съм!
— Добре, стига вече! — скара им се Конър и се почеса. — Какво би ти помогнало да заспиш, Беки?
— Ами…
— Мис Травърс обеща, че ще ни разкажеш приказка — подсети го Айда.
— Приказка? — повтори Конър и пое дълбоко въздух.
— Това ще помогне ли, Беки?
— Може би… — притихна тя.
Приказка. Конър затвори очи. Искаше да измисли нещо. Джейми О’Брайън беше известен като много добър разказвач, но историите му бяха твърде пикантни и неприлични за деца. Върна се мислено назад във времето, когато том самият беше дете. Тогава нямаше кой да му разказва приказки. Като порасна самият той се бореше с дракони и нямаше бели рицари, които да го подслонят за през нощта.
— Разкажи ни нещо за войници! — предложи Джон.
Айда въздъхна отегчено.
— Искам за принцеси и феи.
Принцеси… феи. Думите заседнаха в гърлото му и в мислите му изплува единствената приказна история, която знаеше.
— Добре!
Съгласието му усмири децата. Шест чифта очички присветнаха в тъмнината от любопитство и се вторачиха в него.
— Има една такава история. Слушайте внимателно!
Сари не можеше да се успокои. Тази мисъл не й даваше покой.
Тя излезе навън, наметна палтото си, затвори тихо вратата след себе си, за да не събуди някого, и тръгна. Отначало не можа да събере достатъчно смелост — опасяваше се да не би някоя от жените, които спяха на пода, да я види, но после се реши. Студът проникваше през палтото й и тънката нощница, вледенявайки я цялата. Вдигна яката си и се загърна. Мили Боже, колко жалка изглеждаше сега! Знаеше, че е така, но не можеше да не излезе. Дълго лежа в леглото неподвижна, гледаше тавана, слушаше шепота на жените, които легнаха до нея. После те заспаха, а тя не можа. Връщаше се мислено към всичко, станало тази вечер. Спомни си начина, по който Конър я гледаше там, до плевнята, вътрешната й борба и упрека на сърцето си. Конър все още беше пред очите й — виждаше болезнения копнеж в погледа му, усещаше нежността, с която я докосваше, не можеше да забрави ръцете му, устните… Искаше да разбере какво означаваше тя за него! Трябваше да разбере! Единственото, което искаше да направи, бе да го види веднага, да чуе гласа му. Само така щеше да разбере дали и той се чувства по същия начин като нея, дали целувките имат значение и за него.
Плевнята едва се виждаше в тъмнината. Сари пое дълбоко въздух и се притисна до стената. Беше го изпратила тук, защото искаше още малко време да размисли с надеждата, че това ще й помогне да разбере чувствата си. Сега беше на друго мнение.
Още когато си легна, осъзна, че това е последното нещо, към което трябваше да прибегне за помощ. Мисли дълго и промени решението си — единственото, което искаше, беше увереност, но в същото време душата й копнееше за него и нито студената нощ, нито бледата светлина на луната можеха да й попречат да излезе навън. Искаше само да чуе гласа му, нищо повече. След като го чуе, ще събере сили и ще се върне обратно в леглото си, ще престане да мисли за него и ще може най-сетне да заспи.
Сега бързаше към плевнята, като че ли се страхуваше да не се разколебае в последния момент. Косата й пречеше да вижда добре, студът я щипеше по страните. Спъна се в купчина замръзнала трева и едва не падна по очи — политна напред, но успя да се опре в стената.
Сърцето й биеше като лудо. Глупаво! Какво въобще правеше тук? Какво очакваше? Кого чакаше? Защо бе излязла? Конър беше вътре в плевнята заедно с шестте деца и вероятно бяха вече заспали. Какво си въобразяваше? Да влезе вътре и да ги събуди всичките? Сари затвори очи. Глупачка! Ако беше изчакала поне още няколко секунди, сигурно щеше да размисли и нямаше да стои сега в мрака, трепереща от студ. Щеше да бъде на топло и да си лежи в удобното легло.
— Добре. Ще ви разкажа една хубава история.
Сари изтръпна. Гласът му се чуваше съвсем ясно. Тя беше до вратата, но можеше да усети умората в приглушения тон. Най-важното бе, че успя да чуе гласа му. Това я изпълни със сили и надежда.
— В нея има ли войници?
— Не, няма войници, Джони, но е пълна с вълшебства.
— Но аз искам…
— Млъкни и го остави да ни разкаже! — скара си Беки. — Е, мистър Рорк, можете да започвате.
Сари се усмихна. Можеше да си представи лицето му сега — отегчено, но примирено и вежливо. Така й се искаше да може да го види отнякъде, макар и за секунда.
Долепи лицето си до стената. Ръцете и бузите й бяха опрени на дървото. Каква ли история щеше да им разкаже? Беше прекрасен разказвач.