Конър спря. Сари почака малко и чак после се досети защо той бе спрял — всъщност историята свършваше дотук. „Кристабел“ бе незавършена поема, в която принцесата се бори с доброто и злото и която не можеше да даде отговор на този въпрос. Точно заради това толкова й харесваше. Сари не можеше да сдържи усмивката си. Чудеше се какво ли щеше да им каже сега Конър. Дали щеше да измисли собствен край?
— А после какво станало?
— Моля те, не спирай тук!
— Мистър Рорк!
— Момент — каза дрезгаво той.
Гласът му като че ли беше раздразнен, личеше, че е объркан. Все едно, че вдъхновението го бе напуснало и нямаше какво да го зарадва, за да продължи. Сари се замисли — точно такъв бе гласът му, преди да се разделят. Глас, който изричаше само лъжи. Спомените отново я връхлетяха.
Евън бе отишъл в града, а Конър беше в къщата — в нейната къща. Беше в леглото, изгарящ от желание и копнеж по нея, а тя си разресваше косата. Зачуди се дали изпитва някакво неудобство, дали е притеснена или щастлива, защото го обича и го желае. Тогава реши просто да се отпусне в ръцете му, да се наслади на топлината на тялото му и да слуша любимия глас с ирландски акцент, който го правеше дрезгав и насичаше думите. Той си играеше с косата й, преплиташе пръсти в нея и я разпитваше за Евън и Майкъл, а тя се смееше и се боричкаше с него, докато му разказваше къде са; упрекваше го на шега, че много й досажда с въпросите си и го молеше да я обича и да се любят, защото нямаха много време. На моменти гласът му се променяше. Нежността изчезваше, а очите му потъмняваха, изглеждаха дори страшни. Само три дни след това Пинкертън пристигна в града. Тогава разбра, че той ги е предал.
Спомените отново я притесниха и изнервиха. Сари се отдръпна от стената. Трепереше. Не искаше да чува повече гласа му, не би могла да го понесе. Тя се обърна и тичешком се спусна към къщата. Не това бе искала да стане, но спомените промениха решението й. Ледът отново скова сърцето й. Искаше да мисли за него, но не по този начин; искаше да си спомня нежността и сладката болка, която предизвикваше името му в душата й; искаше да помни тихия му смях и обаянието, с което разказваше на децата.
Това искаше да помни, нищо друго. Студът и утрото щяха да дадат верен отговор на всичките й въпроси; щяха да я върнат към действителността, такава, каквато бе — жестока и убийствена. Но сега… сега бе нощ и можеше да си помечтае…
Конър беше все още буден, когато заглъхна и последният протест на децата; те се умълчаха и вече се чуваше само равномерното им дишане. Той обаче не можеше да се успокои — мускулите му бяха напрегнати, нервите — опънати до краен предел; едва си поемаше въздух. Да разказва истории на децата май не беше добра идея. Дали не направи грешка? Отначало му беше забавно. Самият той харесваше децата и вечерта, прекарана с тях му при помни времето, когато живееше в енорията — в навечерието на Коледа всяка година там се събираха всички деца и слушаха истории. Той също разказваше, остроумието му го правеше най-добър от всички и дори съперничеше на най-големите разказвачи. Тази вечер се беше почувствал по същия начин. Започна с увереност и ентусиазъм, но всичко изчезна, когато се сети, че историята няма край. Как е могъл Колридж да остави поемата така? А ако я беше дописал, какъв ли край щеше да има?
Изведнъж си спомни за баща си. Шон Рорк беше лош разказвач. Конър се върна назад в онези дни, когато той, прикован вече към леглото, драскаше нещо в един дневник. Свещта гореше непрекъснато, а той редеше думите на някаква литургия. Като всеки духовник познаваше света на Господ. Понякога се мъчеше да си спомни някоя малко известна притча, която да вмъкне като пример, но невинаги се справяше добре. През последните месеци беше решил да направи точно това — да запише всички притчи, които биха послужили в проповедите, тъй като без тях цялата церемония се обезцветяваше. Беше толкова приятно да седиш до него и да го слушаш…
Конър се сепна. Спомените, които нахлуха в мислите му, му бяха скъпи и предизвикваха умиление. Само допреди няколко дни всяко връщане назад във времето бе изпълнено с желание за отмъщение, ярост и гняв, а сега… сега се чувстваше по друг начин! И това го потресе. Дали отмъщението бе отстъпило пред малодушието? Не, не беше това! Желанието да отмъсти за смъртта на баща си съществуваше, но бе станало по-различно. Различен беше станал и той. Нещо се бе променило и сега не гледаше на света като на черно и бяло. Единственото, което си остана непокътнато, бе увереността му, че виновен за смъртта на Шон Рорк е Майкъл Дойл — човекът, поставил бомбата. Колкото до останалото, вече не бе много сигурен…