Чарлз кимна в знак на съгласие.
— Да, нещо такова.
— Но, Onkle, ти не си казвал, че ще ходиш някъде.
Чарлз вдигна рамене.
— Просто не си ме чула, мила.
— Но… — Сари спря и само преглътна.
Конър я наблюдаваше мълчаливо, но тя усети и погледна настрани. Страхуваше се, че ще види ужаса в очите й, страха, че ще трябва да остане насаме с него. Все още не беше готова, трябваше й още малко време, не можеше чичо й да направи това точно сега, когато се чувстваше толкова слаба и беззащитна.
— Сигурно ще завали, Onkle, а в такова време е опасно да се пътува. Погледни какви черни облаци има на небето!
Чарлз отпи от кафето си. Усмихна се и каза:
— Сари не обича да бъде сама, Рорк. Страхува се.
Конър нежно я погледна и също се усмихна.
— Но аз съм тук и я пазя, нали, любов моя?
Сари се престори, че не го чува и се обърна към чичо си.
— Ще можеш ли да стигнеш до Удроу, преди да е завалял снегът?
— По-добре да тръгнеш още сега, Чарлз, за да можеш да пристигнеш навреме — посъветва го Конър.
Чарлз кимна и стана бавно от стола. Беше приключил с храненето. Обърна се към Конър, сви вежди и каза със сериозен глас:
— Поверявам я на теб, Рорк. Пази я!
Конър кимна.
— Няма защо да се тревожиш, Чарлз. Ще ти помогна да впрегнеш конете.
Конър също се изправи и тръгна към вратата. Чарлз се наведе и целуна нежно Сари по челото.
— Не се тревожи за мен, мила, няма от какво да се страхуваш, повярвай ми.
Нямало от какво да се страхува! — Сари наведе очи и се вторачи в супата си, без да я вижда. Колко хубаво щеше да бъде, ако чичо й беше прав! Мисълта да не се страхува от нищо беше опияняваща. Дано чичо й бе прав!
Сари вдигна глава и се вгледа в Конър. Той също я наблюдаваше. Очите му бяха тъмни, изпълнени с обещание за сигурност, но погледът му бе напрегнат. Нямаше никаква надежда. Сари вътрешно се изсмя — да можеше чичо й да разбере истината за Конър Рорк, за начина, но който щеше да я „пази“ или за копнежите, които владеят душата му.
Вечерята премина в напрегнато мълчание. Чуваше се само почукването на приборите по плитките чинии. Сари се опитваше да закрепва граховите зрънца на вилицата си, набождаше тихо картофите и мълчеше. Единственото, което чуваше, бе собственото си преглъщане. Имаше чувството, че не може да издържи и секунда повече. Остави вилицата си и отчупи от хляба. Замачка парчето между пръстите си и го изпусна на земята.
Конър я погледна загрижено и попита:
— Какво те тревожи, Сари?
— И да ти кажа, няма да можеш да ми помогнеш! — тросна му се тя.
— Може поне да опитам — отговори спокойно Конър.
Сари погледна замислена през прозореца и избърса ръцете си. Беше напрегната и неспокойна. Страхът взе и даваше мира, а всеки поглед на Конър го подсилваше. Толкова пъти се бе самозалъгвала, че може да контролира чувствата си към него, а ето че сега всичките й надежди се изпаряваха. Само преди един ден разсъждаваше иначе. Но после… после осъзна, че го желае повече от всеки друг път. Искаше да успокои болката, която съсипваше душата й, да възприеме този нов човек с друго име постепенно. Но сега дори спомените не можеха да я предпазят. Ако Конър изведнъж си тръгнеше, Сари нямаше да може да го понесе. Толкова много време й беше необходимо, за да може да събере парчетата от разбитото си сърце, да стане отново онази същата Сари, която все мечтаеше и живееше с мисълта за по-добро бъдеще. Въздъхна тежко.
— Мислех си за най-различни неща.
— Сари…
— Не, почакай! Искам да ти кажа нещо — прекъсна го тя, пое въздух и го погледна в очите. Беше й трудно да говори. — Преди… когато живеехме в Тамагуа… след като арестуваха Евън, аз знаех, че трябва да се махна, дори мислех за смъртта. За смъртта на Евън. За моята смърт. За твоята смърт. Бях разгневена, болеше ме много! Следях вестниците всеки ден. Чаках да произнесат присъдата. Исках да разбера кой си бил всъщност. После, когато публикуваха името ти, се молех убийците да те открият и да си отмъстят. Мразех те, защото ме беше направил на глупачка, възползвайки се от самотата ми; мразех те и задето ме беше накарал да се почувствам така, като че ли ти принадлежах не само тялом, но и духом — усмивката й беше странна. — Леля ми и Onkle бяха единствените близки, които имах и които наистина обичах. После се появи ти. Когато разбрах, че всичко е било само лъжа, тогава… Мразех не само тебе, но и себе си, затова, че съм била толкова глупава, та да повярвам на лъжите ти.
Сари не го погледна, но дочу някакви думи на протест. Без да му обърне внимание, продължи, като че ли не искаше никой да я прекъсва, а най-малко той.
— Тогава единственото, което исках, бе да умра. Исках да дойдат и да ме убият. Не можех да понеса мисълта, че съм причинила смъртта на съпруга си, че съм допуснала по някакъв начин това да се случи, че съм се отдала на емоциите си, а не съм му помогнала.