— Господи, Сари извиси глас Конър. — Та ние много добре знаехме с какво се занимава Евън, а за теб нямахме никаква информация, дори не подозирахме за съществуването ти. Няма за какво да се измъчваш и да се обвиняваш. Разбери го и престани да се съсипваш!
— Ти просто не можеш да ме разбереш.
— Не е така, по дяволите. Всичко знам, Сари! Евън беше в бандата на Моли толкова отдавна. Нищо и никой не можеше да го спаси и да заличи деянията му. Нищо не можеше да промениш, той беше загазил до уши.
— Но аз го предадох!
— Не, той сам се издаде — каза през зъби Конър. — Ако не беше ти, Сари, щеше да е някой друг, който да ни подскаже, че той е виновен.
Сари го погледна разсеяно. Искаше й се да му вярва, но не можеше.
— Ти просто не можеш да ме разбереш.
Конър се наклони към нея. Гласът му смразяваше:
— Ако споменеш всичко това още веднъж пред мен, любов моя, ще ти извия вратлето. Ако искаш да припишеш вина на някого, предлагам ти себе си — аз съм човекът, който ги предаде на правосъдието, ти беше просто средството, което използвах, за да изпълня дълга си.
Конър се намръщи. Знаеше защо. Заради очите й — дълбоки и кафяви, заради привлекателната й усмивка, заради нежните извивки на стройното й тяло, което не просто се движеше, а танцуваше. Той бе много по-подвластен на съблазънта, отколкото тя.
Сари трепна. Гласът му стана по-нежен и по-мек.
— Не — промърмори той. — Не, не мисли повече така!
— И защо трябва да ти повярвам? — Толкова много болка имаше в гласа й, че Конър се почувства безсилен да й помогне. Той затвори очи за миг, после отново я погледна. Сари го наблюдаваше втренчено. Погледът й беше различен. Това, което видя в него, го изплаши. Поколеба се за миг, после каза:
— Можеш да ми вярваш, Сари, опитай поне!
Сари не отговори. Стана бавно, прибра чиниите и ги занесе в мивката.
— Бих искала да ти повярвам. Наистина бих искала.
Конър се разтрепери. Толкова отдавна бе искал да чуе тези думи от устата на Сари, а сега, вместо да се радва, той бе изплашен. В очите му имаше паника. Искаше му се да й крещи, да я принуди да се отдръпне, да разбере, че той е истинската заплаха за нея. В същото време я желаеше толкова много, че чак се изплаши от собствените си чувства.
— Искам да ме разбереш правилно. Не търся извинение или опрощение. Просто исках да знаеш как се чувствах тогава, когато нападнаха фермата. Не вярвам, че Майкъл би допуснал да ме наранят и да ми причинят болка. Винаги съм била права по отношение на него — никога не съм знаела какъв е и кой е, на какво е способен и какво може да се очаква от него, но все пак съм го усещала.
Конър се умълча. Не знаеше дали да я попита за Майкъл, или да си премълчи.
— Относно Майкъл…
— Той няма нищо общо с това, Конър — побърза да отговори тя. — Отдавна съм прекъснала всякакви връзки с него, не съм го виждала оттогава. — Тя се обърна към него и предизвикателно вирна брадичка. — Искам да продължа да живея, искам спомените да останат в миналото и да не се връщат никога. — Вгледа се продължително в очите му. Конър имаше усещането, че в сърцето си тя е съхранила нещичко и от миналото, споделено и преживяно с него, но той все още не беше готов да го разбере.
Започна да вали сняг.
— Надявам се Onkle да е стигнал вече до града — въздъхна Сари.
— Трябва да е стигнал. Тръгна преди няколко часа.
Тревогата им премина в мълчание. Снегът шумолеше по стъклата. Вятърът напираше върху вратата и навя през процепа снежинки в стаята. Конър отмести стола си назад.
— Ще отида да нагледам животните.
Наметна палтото си и излезе. Студът и силният вятър веднага го обгърнаха. Мелницата простенваше. Тъмни облаци покриваха небето. Малки ледени късчета бодяха лицето му. Конър прикри очите си с ръце и се хвана за въжето, което бе закачено до стената на къщата. Виелицата фучеше и почти нищо не се виждаше. Продължи предпазливо напред. Беше навил въжето около кръста си, за да е по-спокоен. Най-сетне се добра до животните. Те се бяха скупчили до вратата на плевнята и чакаха някой да ги прибере вътре на топло. Пръстите му бяха премръзнали и едва успя да ги отлепи от дръжката. Погледна през рамо към къщата и видя Сари на прозореца — сигурно се безпокоеше за него. Беше го озадачила с думите, които му наговори. Беше се разкрила пред него и той искаше от цялата си душа да й повярва. Тази мисъл го изплаши. Знаеше, че тя не би го излъгала за Майкъл. Чувстваше се объркан и в същото време странна радост изпълни душата му. Спомни си как преди тя се хвърли стремглаво към него, към приятелството им, а след това и към любовта. И изведнъж му се прииска да се върне веднага в къщата, да отиде при нея и да се почувства както там, в Тамагуа…