Сложи храна и вода на животните и тръгна обратно към къщата. Виелицата си я биваше. Конър искрено се надяваше Чарлз да е стигнал. Удроу се намираше само на два часа път от фермата, но в такова време човек трябваше да бъде нащрек или поне да отложи пътуването за друг път. Дано само Чарлз да беше успял да се добере здрав и читав и сега да седи на топло и да пие кафе в приятната компания на мисис Ландърс.
Конър се загърна добре в палтото си, вдигна яката и така я стегна около врата си, че щеше да се задуши. После смело излезе навън.
Хиляди ледени иглички се впиха в кожата на лицето му. Миглите му натежаха от скреж. Нищо не се виждаше. Студът сковаваше ръцете и краката му, а вятърът яростно го блъскаше. Опита се да отвори поне едното си око, за да види накъде върви, но се оказа толкова безсилен срещу стихията, че се препъна в нещо и падна на колене. Почти не чувстваше въжето в ръцете си, искаше да се вкопчи в него, за да може да се изправи, но пръстите му не се подчиняваха. Навсякъде около него искреше бялото. Дробовете му се задъхваха, а лицето му се вкочани. Беше чувал да разказват ужасни истории за виелици, които отвяват надалеч хората, и никой не може да ги открие. Все не им вярваше, но сега разбра, че е било истина. Събра всичките си сили и се хвана по-здраво за въжето. Успя да се доближи до стената на къщата. Прислони се до нея и продължи да върви срещу вятъра. Със сетни усилия се добра до вратата. Отвори я. Краката му тежаха като големи ледени блокове и едва ги преместваше. Усети топлия полъх отвътре и се успокои.
Сари изтича при него и му помогна да махне въжето от ръцете си.
— Добре ли си? — попита загрижена тя, докато чистеше снега от лицето и яката му.
— Това се казва истинска виелица, а? Добре съм — отговори Конър.
Устните чак го боляха, докато й отговаряше. Отиде право до печката и протегна ръцете си над топлината й.
— Бурята ни хвана в капан.
— Няма да се учудя, ако продължи няколко дни — съгласи се Сари. Очите й гледаха нежно и блестяха. — Onkle няма да се върне, докато времето не се успокои.
— Никой не би излязъл в такова време — допълни Конър и се обърна към нея. Беше изненадан от надеждата, която го обзе. — Сега сме само двамата, ти и аз, любов моя, съвсем сами — устните му се озариха от топла усмивка. Мислиш ли, че ще можеш да го преживееш?
Четиринадесета глава
Дали наистина ще може да го преживее? Сари наблюдаваше Конър, докато той стоеше изправен до печката и потриваше ръцете си, за да се стоплят по-бързо. Наистина бяха сами. Заедно. Нямаше къде да избяга. Бурята ги принуждаваше да останат и двамата в къщата.
Сари облиза устни несъзнателно и се вгледа в Конър. Косата му беше полепнала по лицето, което гореше от студа. От раменете му се стичаше разтопен сняг. Конър погледна към нея през рамо и се усмихна.
— Няма ли да ми отговориш?
Гласът му премина като бодлички по кожата й и почти я задъха. Макар и за миг Конър изглеждаше освободен от бремето на мислите и тежестта на спомените приличаше на млад, влюбен до полуда мъж. Сари знаеше, че той изпитва същите чувства като нея — беше изписано на лицето му. Тя също усети топлината на свободата и се отпусна в нейната власт. Усмихна се и каза:
— Надявам се, че няма да ме оставиш да скучая.
— Да скучаеш? Как е възможно да си помислиш, че мога да те отегча? — попита Конър и въпросително повдигна вежди.
Сари бавно отиде до прозореца и се вгледа в белотата навън. Снегът се сипеше и образуваше плътна пелена. Обърна се към Конър.
— Виждал ли си някога такава виелица?
Конър разкопчаваше бавно палтото си. По пода капеше разтопен сняг. Няколко ледени късчета попаднаха на печката и бързо се стопиха със свистене. Конър отиде до вратата и закачи дрехата си там, за да изсъхва. После се върна и застана зад Сари. Тя усещаше дъха му съвсем близо и не смееше да помръдне.
— Понякога вали в Чикаго… Имало е и големи снегове…
Вятърът свиреше в комина и създаваше усещането, че всеки момент ще събори стените на къщата.
— Само вятърът не е толкова силен.
— Когато се преместихме тук, понякога се събуждах прел нощта и дълго не можех да заспя — все ми се струваше, че чувам крясъци и викове. Разправят, че една жена полудяла от тишината тук — спомни си Сари.
— Но ти си свикнала с тишината, нали?
Тя кимна.
— Тишината ми действа успокояващо. Все едно че има някой отвън и ме пази. Затова никога не съм се чувствала самотна… — замълча, после въздъхна тежко. — Понякога обаче…