Неприятни спомени нахлуха в главата му и помрачиха лицето му.
— Сирачетата не мислят за семейство, а как да оцелеят през деня и как да се спасят през нощта.
— Сираче ли? — смръщи вежди Сари. — Не съм знаела.
— Никога не съм ти го казвал.
Конър погледна чашата си, отпи една глътка, но тя заседна в гърлото му.
— Разкажи ми! — промълви Сари.
Пръстите му конвулсивно стиснаха чашата. Господи, беше толкова мила, но толкова крехка, също като малко дете! Нелепите скули на лицето й го правеха ефирно като на фея! Сари имаше красиви бадемови очи, невинни и непорочни, но Конър знаеше, че зад тази нежност се крие духовна сила и житейска мъдрост. Това я правеше по-силна от него и… толкова желана! Свежата й красота го изгаряше. Защо толкова много нощи беше пропилял в мечти и копнежи по нея? Това го измъчваше. Образът й го измъчваше. Присъствието й го измъчваше.
Сари наведе очи. Облегна се на стола, приглади полата около себе си някак подсъзнателно и каза, все едно че говореше на себе си:
— Имаше дни, когато се чувствах толкова самотна, макар че родителите ми бяха още живи. Мога да си представя какво означава наистина да си сам и да нямаш никого.
Конър мълчеше. Не можеше да говори. Гледаше я. Не можеше да откъсне очи от нея. Гърлото му бе пресъхнало, не можеше да преглътне. Искаше да се потопи в тези очи — имаше толкова болка и истина в тях. Но само въздъхна.
— Ти едва ли знаеш…
Сари се наведе към чашата си и отпи глътка вино. Би искал да е виното! Би искал да докосва устните й! Едва сега осъзна, че можеше да седи тук дни наред и да й разказва само и само тя да е до него. Господи, защо по-рано не беше усетил това! Изведнъж споменът за Майкъл обърка мислите му. Конър тръсна глава, като че ли искаше да се отърве от него. Какво значение имаше Майкъл? Снежната буря ги беше откъснала от целия свят и единственото, което имаше значение сега, бе Сари. Те са заедно и никой друг не съществува! Прииска му се тя да узнае всичко за него. Самата истина.
— Сари, истината за мен е много по-сложна, отколкото можеш да си представиш — започна той и лицето му помръкна.
— Ако не искаш, недей да ми разказваш. Разбирам, че ти е тежко.
— Не, няма да можеш да ме разбереш и аз не те виня за това.
Конър погледна чашата си — тъмното вино отразяваше светлината на лампата и повърхността му проблясваше.
— Майка ми починала, когато съм бил още съвсем малък. Едва си я спомням. Не знам много за нея. Казвали са ми, че е била проститутка. Бриджит. Никога не съм знаел фамилното й име.
Вдигна глава и погледна Сари в очите. От тях струеше топлина и разбиране.
— Опитвал ли си се някога да откриеш името й?
Сви рамене.
— Никога. И сега не ме интересува. Това няма значение за мен, Сари. Никога не е имало значение.
— Но, все пак тя ти е била майка!
— Цели осем години прекарах в претъпканите бедняшки квартали на Чикаго. Съвсем сам. Няма какво чак толкова да научиш там, няма с какво да се прехранваш и единственото, което можеш да направиш, за да оцелееш, е да крадеш. Когато станах на десет — единадесет години, напуснах това ужасно място. Бях стигнал до извода, че трябва сериозно да се погрижа за себе си.
— На десет години?
Конър се усмихна.
— Бях станал изпечен крадец. Казвам го, защото бях започнал да се плаша от самия себе си. Не е чак толкова трудно да се научиш да крадеш, по-трудно е да се откажеш. Всъщност това беше единственото, което можех да върша. И тогава… тогава се разболях тежко. Някаква треска. После ми казаха, че съм вървял по улиците в полусънно състояние. Единственото, което си спомням сега, бяха странните сънища, изглежда съм халюцинирал.
Ръцете му стиснаха чашата. Лицето му пребледня. Спомените го върнаха във времето на болката и нищетата. Дори сега, когато беше на тридесет и три години. Конър си спомняше тези ярки сънища и страха, предизвикан от кошмарите.
— Казаха ми, че едва не съм умрял.
Сари мълчеше. Гледаше надолу. Мислеше. Конър се чудеше как ли възприема всичко това. Искаше му се тя да знае истината за него и да му съчувства. Жадуваше за нейното одобрение. Гледаше я с очите на дванадесетгодишно момче.
— А кои са били „те“? — попита Сари. Гласът й бе тих и примирен.
Нещо стегна гърлото му. Той помълча малко, после продължи:
— Сестрите от енорията. Когато съм бил с треска и безцелно съм вървял из улиците, съм припаднал до вратите на една църква.
— Слава на Господа! — промълви Сари.
Конър се усмихна.
— Да, наистина слава на Господа! Няколко дни по-късно, когато се събудих, мислех, че съм умрял и съм попаднал в рая. Опитвах се да си спомня, но нищо не се получи. Всъщност имаше едно нещо, което и досега помня много добре свещеника. Той реши, че на всяка цена трябва да остана там. Грижеше се за мене като за свой син. После ми даде и името си.