И точно в този момент осъзна, че единствено неговата близост можеше да я накара да се чувства така — сигурна и спокойна. Виелицата вече не й се струваше толкова страшна, целият свят беше техен и тя разбра, че нищо не се беше променило между тях. Тя все още го обичаше. Сега не можеше вече да отрече тази истина и да се престори, че чувствата й не съществуват. Копнежът по него никога не беше загасвал в сърцето й. Самозалъгването, че неговото предателство е унищожило всички нейни чувства, бе просто една илюзия, с която тя се бе опитвала да живее през последните няколко месеца. Сега с гордост можеше да отрече всички тези измислици и да признае силната си обич и привързаност. Длъжна беше да го направи заради самата себе си. Миналото вече беше далеч и тя щеше да го забрави. Но най-важното сега бе, че той е тук, при нея. Чуваше тежкото му дишане. Тялото му се издигаше и спускаше, нежно галейки бузата й. Меката му коса милваше раменете й.
Конър се обърна на една страна и я прегърна. Тя се усмихваше в просъница и шептеше нещо, но думите й бяха неразбираеми. После се сгуши в прегръдката му и силно се притисна към него. Колко дълго време не се беше чувствал по този начин! Колко му липсваше нейната ласка! Колко му липсваше самата тя! Страхът, че отново може да я загуби, го беше събудил в късния следобед, но сега, когато я видя, свита близо до себе си, изпита отново радостта от всяка извивка на тялото й, от всяка една прекрасна нейна частица. Мисълта, че отново бе вкусил от сладостта на устните й, че беше близо до нея, докато тялото й политаше, го накара да потръпне от щастие. Да, тя беше тук — нежна и топла. Той можеше да я прегръща и гали. Изведнъж страхът от загубата й отново завладя душата му. Господи, ами ако всичко това свърши? Ако чувствата изчезнат и се стопят заедно с отминаването на бурята? Е, поне ще има време да свърши онова, заради което се беше върнал тук!
Конър зарови лицето си в косата й. Искаше да вдиша целия й аромат. После затвори очи и се отдаде на спомена от изминалия ден. Какво неизмеримо щастие! Можеше да остане така още дълго време, за да попие от нея и последната частица ухание, да я вземе и съхрани завинаги в себе си. Без да мисли за нарежданията на Пинкертън. Без да допуска повече страхът да се върне в мислите му.
Можеше пък да излезе добър фермер от него — струваше си да опита поне. И той отново се отдаде на мечти и блянове. Щеше да дои кравите, да храни добитъка, ще поправи оградата и ще стегне къщата, щеше да си изкарва прехраната с честен труд и всеки ден, когато слънцето залязваше, да влиза в кухнята, опиянен от аромата на шунка и сладък пай. Сари щеше да го чака, изправена до печката. Лицето й ще грее от щастие, косата й ще го обрамчва; когато се обърне към него, устните й ще бъдат озарени от усмивка, а очите й ще го приканят да се качи с нея горе, в нейната стая. Господи, колко щастлив щеше да бъде тогава!
Конър лежеше замаян. Но мисълта, че може да се наложи отново да я изостави и да нарани душата й, помрачаваше безмерното му щастие. Та Сари бе всичко за него! Всичко, от което се нуждаеше на този свят! Едва сега осъзнаваше, че чувствата му към нея са толкова силни, че не може да ги контролира. Ами ако все пак се лъжеше? Ако всичко това беше просто последица от близостта им? Нейното спокойствие постепенно го завладяваше. Присъствието й бе като балсам за изстрадалата му душа. Нищо друго нямаше значение. Дори отмъщението. Това го плашеше най-много.
Още когато тръгна за Колорадо, в душата му се зароди съмнение, че може да дойде ден, в който гневът от разплатата да се стопи. Беше се уморил вече от болката, която разкъсваше сърцето му. Споменът за баща му отново изплува пред него — задъхан, Шон Рорк бе казал с последни сили: „Недей да ги преследваш!“ Дали наистина не трябваше? Дали да спре дотук? Конър притвори очи. Болеше. Все още чуваше гласа на баща си, помнеше съветите му. Шон Рорк не би се съгласил с това, което вършеше сега Конър. Неведнъж му бе казвал, че отмъщението е жалко, низко чувство, признак на слабост, най-краткият път към ада. Но Конър дълбоко в себе си не вярваше в тези думи. Пък и откъде би могъл Шон да знае колко ужасно е желанието за отмъщение, как постепенно те изяжда, докато не ти остане нищо друго, освен да го следваш докрай. Пред очите му отново изплува онази ужасна нощ — таванът над него се пропуква и се срутва; облаци прах и пламнали греди падат отвсякъде; всичко гори и се руши; ето го и безпомощния вик на бащата…
Дали трябваше да спре дотук? Конър отново затвори очи и притисна Сари до себе си. Спомените го връхлетяваха като буря, но вместо да се пребори с тях, той ги остави да го завладеят и да му припомнят ужаса от смъртта на баща му. И сега още чуваше последните му думи: „Недей да ги преследваш! Остави ги!“… на Господ, довърши мислено изречението Конър. Той познаваше добре баща си и знаеше, че точно това е искал да каже. Църквата беше неговият свят. Какво друго би могъл да каже? Единствено Господ имаше право да наказва, така твърдеше Шон Рорк. Майкъл Дойл и приятелите му щяха да получат своето наказание и да отидат в ада след Деня на Страшния Съд. Баща му вярваше в това. Ако можеше да го види сега, сигурно би му казал да остане в леглото при Сари, да бъде щастлив с нея и да забрави отмъщението. Сигурно щеше да го посъветва да не я губи повече — рискът да я загуби отново застрашаваше собствената му душа. Ако тръгнеше след брат й, тя нямаше да му прости никога, колкото и да казваше, че Майкъл е мъртъв за нея. Ако го убиеше, за да отмъсти за смъртта на Шон Рорк, щеше да сложи край на отношенията си със Сари. Тогава ще трябва да я напусне завинаги, за да не гледа омразата в очите й. А това той не би могъл да понесе. За първи път Конър се почувства длъжен да вземе решение, което после да не го кара да съжалява.