Сари трепна насън и се сгуши с него. Сложи главата си на рамото му, копринените й коси нежно го погалиха. Конър се остави приятното усещане да го завладее изцяло. Тя беше толкова крехка и нежна. Топлината й сгряваше сърцето му. Обич и опрощение изпълниха душата му. Отдаването й, за което толкова нощи бе бленувал, събуди нови чувства в него. Имаше нужда от нейната любов — нещо, което никога досега не бе усещал, дори там, в Тамагуа.
Не искаше да си признае, че започваше да преосмисля отмъщението си. Чудеше се как да приеме думите на баща си — дали той наистина не бе прав. Съществуваше ли Господ? Щеше ли Той да накаже Майкъл Дойл и останалите?
Може би през цялото време се е ръководил от неправилно взето решение. Може би трябваше да си тръгне. А беше ли възможно да живее още в лъжа и измама? Можеше ли да живее без насилие и непрекъснати предателства спрямо хората, които обича? Можеше ли просто да води нормален живот като всички обикновени хора, да има семейство и съпруга, която да го обича?
Никога досега не бе желал точно това, а изглеждаше толкова хубаво! Сега му се струваше още по-далечно и неосъществимо. Имаше толкова хубави неща в живота на един фермер, но най-вече — сигурност, деца, любов, топлина. Точно това искаше и той, точно тази топлина, разбирателството и обичта, които даряваха надежда и вяра.
Той се наведе към Сари и зарови лицето си в косите й, за да вдъхне още малко от нейната топлина и ухание. Да, той искаше точно този живот и нищо друго не го интересуваше. Нищо вече не можеше да го откъсне от нея. Това бе в пълно противоречие с неговата същност. За първи път повярва на мечтите си, за първи път в сърцето му запърха надеждата. Щеше да я обича и да се грижи за нея, щеше да я накара отново да се влюби в него, щеше да опознае земята и да се грижи за нея не по-зле от Чарлз. Можеше да направи това! Трябваше да го направи! Дори съмнението, че може да не се получи нищо, не го изплаши, нито разколеба.
Шестнадесета глава
— По дяволите! — изруга Конър и отскочи от печката, за да се предпази от пръскащата мазнина. — Господи, как пари само!
Сари го погледна иронично иззад книгата, която четеше, и се опита да го подразни:
— Доста странно се държиш за човек, израснал в енории и заобиколен от духовници, не смяташ ли?
Той я стрелна с поглед, но се усмихна и отвърна:
— Така казваше и баща ми. За нещастие, аз така и не можах да се откажа от ругатните, единственото, което постигнах, бе да се науча да се сдържам.
Конър уви кърпата около ръката си и вдигна металната вилица.
— Искаш да кажеш, че не си ругаел пред баща си, нали?
Конър се усмихна.
— Точно така.
Той заобръща цвъртящите парчета наденица в малката тенджерка, която пръскаше гневно гореща мазнина към него.
— И до ден-днешен си спомням как успях за секунди да изгоня сестра Урсула от стаята си. Тя каза, че това било „отказване да се подчиня и да бъда дисциплиниран“, или нещо такова, ако не ме лъже паметта.
— Мили Боже, това звучи страшничко!
— Никак не ми харесваше да ме пляскат с дървената линия по пръстите — усмихна се Конър. — Оттогава престанах да се страхувам от всички — дори и да ме набият след това, аз пак не се съгласявах с тях.
Сари се смееше с глас.
— И къде те пляскаха? По ръцете? Или и по гърба? А ти напляска ли сестрата?
— Никога не съм правил такова нещо — увери я Конър, клатейки глава. — Просто взех линията и я счупих в коляното си. Спомням си, че я нарекох с много обидни думи, все от „забранения списък“.