С изненада забеляза как за секунди лицето на Чарлз помръкна. Мъжът се изправи, без да го погледне, и тръгна към прозореца.
— Стана късно.
— Да — рече Конър, но мислено беше при Сари, в нейната стая.
— Искаш ли да отидем в моята къщичка, да изпушим по една лула?
Конър се изненада и не знаеше какво да отговори. За първи път Чарлз го канеше в своята къща, никога дотогава не бе го правил. Винаги си мислеше, че онова място е неговата крепост и никой няма право да влиза там. Дори Сари. Без съмнение, Чарлз го бе удостоил с висока чест, но Конър не беше сигурен, че трябва да се съгласи. Отново образът на Сари нахлу в мислите му. Дишането му се учести.
— Не е ли много късно за това, Чарлз? — опита се да го отклони от желанието му Конър.
— Да, но имаме време за една лула. Хайде!
Беше като заповед, а не покана. Конър се изправи и погледна към стаята на Сари. Разкая се за предложението на Чарлз, но трябваше да го приеме. Мека светлина идваше от горния етаж. Сари може би четеше или беше задрямала. Конър се изкашля.
— Лека нощ, Сари!
Отговорът й беше толкова тих, че едва я чу. По дяволите Чарлз! Защо не му каза, че е прекалено уморен, за да му прави компания?
Чичото загаси лампата, извика „лека нощ“ на Сари, отвори вратата и кимна на Конър да го последва.
Навън вече не валеше, но снегът скърцаше под краката им. Денят си беше отишъл. Небето беше ясно, обсипано със звезди. Конър се загледа в далечината и му се стори, че вижда очертанията на планините. Може би това беше само илюзия — толкова често бе наблюдавал тази местност, че дори с вързани очи би могъл да разпознае всяко кътче в околността, без да се страхува от настъпилия мрак. Беше тихо. Само вятърът нарушаваше спокойствието на нощта. Конър се сгуши в топлата яка на палтото си. Погледна към плевнята — беше мрачна и самотна. Защо Чарлз толкова много настояваше да го последва? Искаше да може да отгатне за какво ще говорят, но не можеше. А беше такава красива нощ! Дали лулата ще направи разговора им приятен?
Стигнаха къщичката. Чарлз отвори вратата и тя изскърца. Той бързо влезе вътре и Конър го последва. Чарлз запали лампата и стаята се изпълни със светлина. В печката тлееха въглени, които излъчваха приятна топлина. Чарлз отвори решетката и хвърли слама, за да разпали огъня. След това си свали палтото и се настани в един от дървените столове до масата.
Стаята беше оскъдно мебелирана. Нямаше горен етаж. Таванът беше нисък и пушекът от печката се виеше над главите им. В единия ъгъл имаше легло — тясно, с масивни дървени табли, покрито с дебело вълнено одеяло. По цялата стена над леглото имаше полици със списания за фермерство; на една от тях стоеше снимка — Чарлз и Бърджис с грейнали лица. Друго нямаше. Това беше къщата на Чарлз.
Конър свали палтото си и също седна на един от столовете до масата. Чарлз се беше навел и търсеше нещо в шкафа. Извади малка кутия и я остави на масата. Отвори капачето, извади силен, ароматен тютюн и го натъпка в лулата си. Запали клечка от лампата, поднесе я към лулата и вдишвайки няколко пъти, изпусна кълба дим. Въздъхна от удоволствие и подаде лулата на Конър.
— Хубаво е, че има още един мъж в къщата — каза той и се облегна блажено на стола си. — Сари няма да има смелостта да си го признае, но и тя се чувства по-добре.
Димът влезе в гърлото му, едновременно дразнещ и приятен, и Конър вдиша дълбоко. С блаженство изпусна дългата бяла диря.
— Наистина ли мислиш така?
Чарлз кимна и отново взе лулата.
— Тя се страхува от преследвачите на Моли не по-малко от мен, но е твърде горда, за да си го признае.
— Няма нищо лошо в това човек да се страхува за живота си. Независимо от кого… — започна Конър, но не довърши думите си.
— Ja. Те са особено жестоки — добави Чарлз. — И аз бих бил жесток, ако нямам пари и храна. Това важи за всеки.
Конър пое на свой ред лулата и отново всмукна от тютюна.
— Няма нищо по-тежко от това децата ти да гладуват — каза го и чак тогава се замисли за същността му.
— Това не е оправдание — възпротиви се Чарлз. — Когато преди години работех като миньор в Ланкастър, ние също бяхме бедни и понякога гладувахме. Но никой не убиваше заради прехраната.
— Различно е — продължи да настоява Конър. Спомените го върнаха към времето, когато трябваше да бъде един от бандата на Моли. Какво отчаяние беше обхванало всички!
— Защо ги защитаваш, Рорк? — попита Чарлз и присви очи.
Конър въздъхна.
— Не ги защитавам — заклати глава той. — Знаеше какви хора бяха отишли в бандата. Нещата не стояха така, както смяташе Чарлз. Не всички бяха като Майкъл Дойл и Евън Травърс. Повечето момчета като Моли бяха обикновени работници, хора, които честно изкарваха прехраната си и пътят, по който бяха тръгнали, за тях бе единственият начин да променят живота си. Това, че трябваше да се пролива кръв и да има жестокост, те смятаха за неизбежно.