— Ами любовта? — прекъсна го Чарлз, нетърпелив да получи отговор на всичките си въпроси.
— Какво за любовта? Предвидима ли е любовта, Чарлз? Или идва ненадейно? Дали ще мога да обичам Сари? — Конър сведе глава. Болката и тъгата като че ли притискаха гърба му. — Дали ще мога да зачеркна годините на лъжа и измама?
— А опитвал ли си досега?
— А какво мислиш, че се опитвам да правя, Чарлз? Мислиш ли, че имам някакъв опит?
— Мисля, че знаеш достатъчно, но не искаш да го проумееш — промълви Чарлз. — Вярвам в теб, Конър Рорк! И ти трябва наистина да повярваш в себе си!
Осемнадесета глава
Думите на Чарлз продължаваха да звучат в главата му. Конър отново премисляше всичко, докато отиваше към плевнята. Беше станало още по-студено, но той не обръщаше внимание на ледения вятър, нито на снега. Дори когато си легна и се зави през глава, още чуваше гласа на Чарлз. Животните пръхтяха в ъгъла, но Конър не ги забелязваше.
Трябва да повярваш в себе си. Лесно е да се каже. Като че ли чуваше баща си да му повтаря същите думи: „Трябва да вярваш в себе си. Конър!“
Пъхна ръце под главата си и се вторачи в тъмнината. Винаги си мислеше, че е от този тип мъже, които не са родени да имат семейство. За него работата беше всичко. Всички добри агенти на Пинкертън бяха ергени, единаци. Мъже на риска, които нямаха какво да губят. Конър смяташе себе си за точно такъв мъж. Той поемаше рискове и знаеше, че е неуязвим. Но когато светът се сгромоляса върху него, когато всичко над главата му рухна, едва тогава разбра, че може да бъде наранен до смърт.
Стисна очи, но сълзите сами потекоха по бузите му. Дори и след толкова месеци не можеше да ги сдържи, щом си помислеше за баща си. Не искаше отново да преживее загубата на някой близък. Страхуваше се да обича някого, за да не го нарани.
Дали все пак не трябваше да опита? Дали Чарлз не беше прав? Ако той наистина бе мъжът, когото Сари обича, той би могъл да я направи щастлива. Но дали той може да й даде това щастие? Дали от него ще се получи мъжът, когото Сари очаква — доволен от живота във фермата, отговорен за семейството и децата?
Дори да се откаже от отмъщението…
Спомни си лицето на Шон Рорк, нежните му очи, мъдрите черти, кадифения глас. Искаше да види дали ще почувства същия гняв, заради който търсеше отмъщението. Да, желанието за мъст съществуваше, усещаше го как отново се пробужда в сърцето му, но заедно с него растеше и съжалението, тъгата и болката. Сега те бяха станали по-силни и значими и Конър разбра, че малко по малко гневът и яростта се стопяват и изчезват. Може би една от причините беше пристигането му тук, във фермата. Може би в очите на Сари бе прозрял опрощението и то постепенно се беше настанило в душата му, без да го осъзнава и без да го иска. Може би доверието, което тя му даде, го беше променило. Сари имаше достатъчно основания да не му се доверява, но въпреки това беше отворила сърцето си отново за него, беше приела думите му за истина. Защо тогава продължаваше да я лъже? Така ли трябваше да се отплати за чувствата й?
Мислеше за това дори когато виелицата ги беше хванала в канапа си. Толкова много нови неща научи и за нея, и за Евън. Разбра, че не е толкова лесно, както си го представяше. Всичко бе толкова по-различно от онова, с което той бе свикнал преди, когато живееше в Тамагуа. Дори разбра, че не Сари го е предала, тя не беше казала на Евън за отношенията им. Беше предупредила дори брат си да стои далеч от нея. Ако Конър беше на нейно място, дали щеше да постъпи по същия начин?
Повярва й, когато каза, че не поддържа никакви отношения с Майкъл, че не иска да го вижда и не го е виждала оттогава. Тя никога не беше приемала техните действия и решения за правилни. Ненавиждаше жестокостта и всичко онова, което наричаха „тяхна борба“. Много често в Тамагуа я беше чувал да се кара с Майкъл. Още тогава подозираше, че тя не приема неговите постъпки. Сега вече нямаше никакво основание да не й вярва. Само това негово подозрение…
Беше се вживял в професията си до такава степен, че вече не знаеше кой е всъщност. Гордееше се, че работи точно това, но беше забравил достойнствата на честта и любовта, отдавна се беше отрекъл от тях. Дали можеше да живее повече така?
Вятърът виеше в комините. Снегът шумолеше. Беше му студено и се чувстваше ужасно самотен. Но сърцето му… сърцето му бе топло. За първи път от толкова години.
Почукването по вратата потъна във воя на вятъра и скърцането на снега. Сари седна в леглото и се опита да запали лампата. Конър е, помисли си тя и сърцето й заби още по-силно. Радост изпълни душата й.
Грабна лампата, скочи от леглото и се втурна към вратата. Толкова дълго очакваше този миг, цели три дни и три нощи, но сега, сега той отново щеше да бъде до нея, щеше да го докосва, да почувства топлината на тялото му, да бъде щастлива.