Сари погледна чичо си.
— Ако можех да бъда сигурна в това…
— Сарилин…
Сари сложи ръка на рамото му и го прекъсна.
— Не казвай нищо повече, Onkle. Моля те, спри! Нито дума повече! Уморена съм и… искам да си помисля.
Чарлз остана сериозен, но кимна в знак на съгласие.
— Лека нощ тогава, мила, и помни какво ти казах.
— Да, ще го помня — отговори Сари и изпрати чичо си с поглед, докато той излезе навън.
Леденият вятър го обви. Вратата се затвори. Отново бе сама. Стаята й се стори зловеща и самотна. Започна да трепери. Думите на чичо й още звучаха в ушите й. Той е убиец! Точно това най-много я шокира. Тя не се самозалъгваше. Знаеше ролята на Майкъл в бандата, знаеше и неговата същност. Евън и приятелите му криеха от нея, но тя все успяваше да научи по нещо. Самият Майкъл се опитваше да я заблуди с красиви думи и нежни усмивки, но това не можеше да прикрие истината — брат й вярваше единствено в насилието и убийството. Смяташе, че правото да отнема живота на другите му е дадено едва ли не от Бога.
Майкъл беше убиец и тя го знаеше. Но в сърцето й той беше неин брат и човек от нейното семейство. А един мъж не убива собственото си семейство. Дали беше наистина така? Можеше ли да убиеш семейството си? Можеше ли Майкъл да стори това?
Сари мразеше въпросите — те я караха да се чувства несигурна. Искаше да повярва на Майкъл, но съмнението все не си отиваше и точно това я измъчваше.
Все още трепереше. Загърна шала около врата си, но не почувства топлина. Може би пък нямаше никаква опасност. Сега, когато Майкъл беше болен, той просто имаше нужда от нейната помощ. Майкъл не би я предал, той й обеща да не се изпречва на пътя на Конър. Когато оздравее, ще си тръгне и тайната за него ще остане между нея и чичо и. Конър нищо нямаше да разбере. Понякога лъжите помагаха. Именно с лъжа тя беше спасила живота на Майкъл и не позволи на Конър да си изцапа ръцете с неговата кръв. Така успя да запази единствените мъже, които обичаше — Конър и Майкъл.
Все още чуваше предупрежденията на чичо си: „Не можеш цял живот да го криеш и да го спасяваш.“ Но той беше нейната слабост и винаги получаваше от нея това, което иска. Бяха изживели заедно детските си години, бяха се грижили един за друг и това не можеше да се забрави просто така. Имаше и още нещо, което дори Чарлз не разбираше. Майкъл бе нейният единствен брат и тя го обичаше. Въпреки всичко.
Имаше и още нещо, което и беше трудно да признае дори пред себе си. Сари знаеше, сигурна беше, че Конър не би се поколебал да убие Майкъл, ако му кажеше къде е. Не е толкова лесно за него да пренебрегне смъртта на баща си, честта, достойнството и гордостта си. Колкото и да го моли, той пак ще го убие. За него отмъщението беше на първо място. Колко много й се искаше да повярва, че не е така.
Деветнадесета глава
Сари излезе навън с купа топла супа. Вече не валеше сняг, но вятърът все още носеше ледени иглички, които пощипваха бузите й. Дъхът й излизаше на големи бели облаци. Докато бързаше към къщичката на Чарлз, непрекъснато се оглеждаше за Конър. Страхуваше се да не я види, въпреки че знаеше, че е излязъл на полето. Чарлз все още настояваше да му каже, но тя не можеше да се реши. Единственото, което искаше сега, бе да помогне на Майкъл да се възстанови. Тежестта в гърдите й беше понамаляла, но продължаваше да я измъчва.
Отвори вратата, влезе вътре и въздъхна. Майкъл спеше неспокойно. Дишаше тежко и гърдите му свиреха, дробовете му бяха болни. Чичо й му направи лапа от лук. Острата миризма изпълваше цялата стая. Сари затвори вратата внимателно и остави купата на масата. Свали шала от главата си и го преметна през облегалката на стола. Отиде до Майкъл и сложи ръка на челото му.
Той веднага отвори очи, погледна я и бегла усмивка премина по устните му.
— Мислех, че си ме изоставила, миличка.
Сари премести купата по-близо.
— Донесох ти нещо за хапване.
Майкъл се опита да стане, раменете му потръпнаха и кашлицата го задави. Лапата с лук, увита в кафява хартия падна от гърдите му и той леко я избута на пода.
— Казах му, че няма да помогне — промърмори той.
— Не е така! Помага и ти го знаеш! Вече си по-добре — не се съгласи с него Сари.
— Не, не се чувствам по-добре.
— Със сигурност си по-добре. Дори видът ти е друг.
Майкъл отново се усмихна. Не беше онази усмивка, която тя познаваше, но имаше малко сърдечност в нея. Сари се почувства задължена да му отвърне по същия начин и на свой ред се усмихна.
— Ето такава те познавам. Отново си същата Сари.
Усмивката й изчезна мигновено. Тя взе купата и му я подаде. Той я пое и започна да се храни. Сари почака малко и след това реши да поговори с него.