— Майкъл, знаеш, че не можеш да останеш дълго тук. Въпрос на дни е Конър да те открие.
— Ами остави го да ме открие тогава — отговори Майкъл с пълна уста. — Нямам нищо против да се срещна с копелето.
— Не ти ли стига това, че уби баща му?
Майкъл се обърна към нея. Очите му искряха от злоба.
— Той причини смъртта на деветнадесет мъже, Сари — грубо извика брат й. — Твои приятели. Мои приятели. Съпруга ти. Деветнадесет мъже. В библията пише: „Око за око“. Това са тридесет и осем очи, а аз съм избол само две.
Думите му я ужасиха.
— Така пише в Стария Завет — уточни Сари. — В Новия Завет такива думи няма, освен това те бяха престъпници, Майкъл. Евън също. И ти си като тях — ако те открият, тебе също ще те обесят.
— И какво от това? Ти ще ме жалиш, нали? По същия ли начин ще тъгуваш и за мен както за съпруга си, Сари?
— Не си справедлив към мен!
— Така ли? — попита грубо Майкъл. — Ти не си от верните съпруги, Сари!
— Не, но не съм го предала — отвърна спокойно тя.
— Не съм казвал, че си го предала.
— Но си го помисли! Ти измисли цялата тази история за мен. Че аз съм ви предала на Конър.
— А какво друго трябваше да си помисля?
— А какво ще кажеш, ако аз нищо не съм знаела за това? Евън и аз не се разбирахме, бракът ни не вървеше, дори беше станал непоносим. Той не споделяше плановете на Моли с мен, нито пък ти. Откъде бих могла да разбера нещо? Как бих могла да го кажа на Конър?
— Но ти знаеше, че е агент на Пинкертън!
— Научих го много по-късно. Точно когато ти го казах. Спасих ти живота, като те предупредих, Майкъл.
— Но не каза на Евън!
Сари отново се ужаси. Да, това беше истината. Не можеше да я отрече. Не беше казала на Евън, че подозира Конър в предателство. А можеше да го предупреди и той да избяга. Беше го оставила да върви към смъртта. Беше пожелала смъртта му.
Сари наведе глава. Купчината лук от лапата беше все още на пода — мръсна, мазна, навяваща тъга. Душата и пустееше. Всеки ден отново и отново преживяваше смъртта на Евън — виждаше го как отива към бесилката, ризата му се развява от вятъра, лицето му е наведено надолу към гърдите. Не можеше да забрави този ден, никога нямаше да може да го забрави. Той не пожела да я погледне дори. Майка му и сестра му я упрекваха с ледени очи. Всички се бяха отчуждили от нея. Всяко едно движение, всяка една дума беше насочена срещу нея. Всички я обвиняваха. Затова не можеше да остане в Тамагуа нито ден след обесването му. Страхуваше се да не нахлуят в дома й посред нощ. Страхуваше се, че ще трябва да плати за предателството си.
— Ти не знаеш как точно стана — каза бавно Сари. — Ти просто не знаеш.
— Евън никога не ти е посягал, Сари. Знам това със сигурност. Ако беше вдигнал ръка срещу теб, щях да го убия.
Лицето му се изкриви, очите се притвориха, скулите изпъкнаха. Сари се чудеше кое най-много предизвиква гнева му — тя или споменаването на Евън.
— Сари, ти винаги си била зависима от някого, винаги си се покорявала.
— Това време отдавна отмина — горчиво промълви тя. Знаеше, че в мислите си брат й беше далече, в онова време, когато родителите им бяха все още живи; когато все още имаха семейство, а тя и Майкъл бяха много близки. Баща им почина в мината, майка им се стопяваше пред очите им от треската и умря малко след това. Тогава Сари не беше на себе си. После отиде да живее при чичо Чарлз и леля Бърджис, а Майкъл пое по грешния път.
Макар и малко Майкъл и Конър си приличаха. Майкъл беше на десет години, когато родителите им починаха, и вече беше разгневен на целия свят. Смъртта на баща им при срутване в мината само подсили този гняв. Майкъл стана член на една от бандите в града и въпреки грижите на Чарлз и Бърджис той рядко се завръщаше в къщата при тях, дори не се хранеше там. Проклинаше съдбата. Ненавиждаше живота. Това го тласна към бандата, която се беше обявила срещу управниците.
Сари го погледна и си спомни колко добър беше и как се грижеше за нея. Родителите им ги бяха лишили от ласки и обич, но тя получаваше обичта на Майкъл. Колко вечери поред майка им не се прибираше от бара, а той я държеше на коленете си и я хранеше…
Сигурно вече беше забравил онези дни и какво означаваха един за друг.
Изненада се, когато Майкъл се обърна към нея и я погледна мило. Очите му излъчваха топлина и разбиране.
— Не ти беше лесно с мен през последните години, нали, момиче? Мразиш ли ме?
Сари въздъхна.
— Не те мразя, Майкъл — отвърна вяло тя.
— Но би искала да си отида, нали?
— Животът ни е различен, Майкъл. Различни неща ни вълнуват. Не ми… не ми харесва начина ти на живот, нито средствата, с които се бориш. Жестокостта… убийствата… — тя го погледна открито и продължи: — Да, бих искала да не ме забъркваш отново. Искам да си отидеш.