Изоставих университетската кариера, реактора, който ми обещаваше удовлетворение, шефа на катедрата, който ми гарантираше мястото си. Пак станах университетски преподавател, макар и в Пловдив, макар и с лаборатория, в която има четири волтмера и един повреден осцилограф.
Да, точно тук беше нейният таван. Брезата пред входа тогава беше само крехко и неуверено стъбълце, а я виж сега какъв левент е ! Мръсният вход на мръсната софийска кооперация, където вечер пияниците пикаеха. Първата кутия в най-долния ред е на диплом — инженер Пашов. Виждаш ли колко излишни неща си спомням? Защото точно пред тази кутия я целувах на изпращане. Щом прегърна Еми, пръстите ми докосват бронзовата табела, а с палеца опипвам релефните букви: П — А — Ш — О — В. Всяка вечер до онази, когато гледах Орион през капандурата.
Аз съм беден човек, щом чета, когато целувам, нали?
А вие обичате ли се? Вие там, субстанциите, които понякога надничате към нас. Вие, които сте само мисъл.
— Казваш го спокойно, сякаш не става дума за друга форма на разум.
Дотам ли стигнах — друга форма на разум? Сякаш някои неща вече не измислям аз. Съгласен съм да те приема за модел на друг разум — дълго съм мислил за това и сега не мога да се изненадам. Ще свикна и с тази мисъл, както свикнах с толкова парадоксални неща. Аз съм изгубил най-хубавото човешко качество — да се изненадвам, да казвам „А!“, да гледам света като дете. Това ми даде науката.
Още когато наблюдавах Орион през капандурата, реших, че трябва да ви разбера. Тогава за първи път се гмурнах в бездната и почувствах, че ставам протяжен до безкрайност, че занулявам с мисълта си пространството, че виждам възхода и падението на милиони светила, хармоничния хаос от червени, бели и жълти джуджета, грандиозния им хоровод около пъпката на Вселената. Още тогава разбрах, че трябва да съществувате, че трябва да има някои, за които всичко това е естествено и всекидневно. За първи път открих този вкус на Космос, бях шокиран, престанах да бъда аз, защото се освободих от гравитацията, освободих се от своята локалност, целунах извора и устието на времето. Вече не бях съсредоточен, а се разгърнах във всички метрики, изпълзях от своята затвореност в пространство и време, както охлювът излиза от спиралата си, за да разбере, че светът не е спирала; разкъсах черупката на телесната си нищожност и тръгнах — свободен, вечен. Нямах нужда от крила, бях лъч или неутрино, бях част от всичкото или самото всичко. Слях се с него, приех го в себе си, обгърнах го, дадох му право да живее в мен. Цялата енергия на милиардите ми клетки стана енергия на транслацията, получих структурата на безкрайния числов ред, бавно се разтварях като ветрило от галактики и огърлица от фридмони, за да стана алфа и омега на този свят и на всички други светове.
Тогава за първи път се уплаших от себе си, защото за първи път се опитах да разбера, но Еми лежеше на рамото ми като доказателство за измамата. Тя ме беше приковала към тази точка с конкретен хикс, игрек и зет, в определен и реален момент. Бях там и тогава, не съм бил никъде другаде и в никое друго време! Тя отново ме сви в триизмерен и локален, превърна ме в пренебрежима точка от скучното декартово пространство. Но в тези няколко секунди разбрах, че за мен вие съществувате. И не в онзи банален хуманоиден вид от примитивните фантастични книжлета, а точно така — като енергия, запълнила изцяло пространството, която е навсякъде и винаги до мен, както е навсякъде и винаги до всяко друго.
— Ти нямаш дума в паметта си за нашето поле. Опитах се да я създам, за да я вложа в теб.
Не, не чувам нищо… Всъщност сякаш улавям… Трудно ми е, едва различавам следата… Крещи, дявол те взел, ако трябва! Аз искам да разбера това! А защо да не надничам зад оградата! Приятно е да се наднича. Нямам време за умора.
Какъв е този Тезис сто четиридесет и седми? Той изключва размяната на полезна информация между цивилизациите, така ли? И те никога няма да научат нищо за другите? Измисляш си. Аз искам само една дума. Разбирам, не е произнасяна с реч, сигнал е, взаимодействие на вашето поле, неуловимо за мен, но кажи ми тази дума и си отивай. Както я казваш на своите.
— Ние нямаме местоимения.
Значи всички сте един и един е всички. Вие сте много единици, слети в едно.
— Ние нямаме числа, не познаваме понятието количество…
Тогава нямате наука!