Трябва да се срамуваме, казва моят приятел, скептикът, защото никой не може да обхване необхватното — той много обича Козма Прутков; защото вселената с вселенската си мнителност и величие само ще се изсмее над жалките ни усилия.
Но човекът винаги е постигал целите си — казвам. Зависи от целите — упорито продължава той. Ако мравката иска да построи мравуняк, ще успее. Ако иска да реши най-простото диференциално уравнение, няма да може. Но аз не отстъпвам: защото е мравка, защото няма съзнание. Съзнание ли? — пита той. Не обичам да споря с такива неопределени понятия.
Понякога се улавям, че не съм ваксиниран срещу неговия песимизъм. Може би наистина всичко зависи от целите? Или, да речем, от шанса? Ако човечеството хвърли две шестици — да се спаси и да не се умори — може би целите ще станат постижими. Значи трябва да ги хвърли! Ако, естествено, се разглежда обозримият космос и предвидимото бъдеще.
И тази шумотевица продължава, докато Савка викне: хайде в кухнята, че яденето изстина!
В нашата кухня е уютно, Савка стопля дори северните стаи. Вижда се Трихълмието, някъде под него е Марица, панаирното градче. Мисля си — вляза ли в кухнята, ще се излекувам.
Виж го ти, дяволът — продължава моят приятел, — той разглеждал предвидимото бъдеще, а не въвежда никакъв коефициент на предвидимост. Този въпрос трябва да се разглежда статистически, да продължава настоящето, а това не е нито толкова лесно, нито толкова оптимистично.
Ето нещо интересно, заслужава да се помисли. Но винаги се намира някой да каже: марш в кухнята!
Марш в кухнята, казва този някой, защото целият съвсем изстина!
Казвам ти всичко това, защото искам да изхвърля от съзнанието си цялата смет от съмнения, събирана през тези четиридесет години. Трябва ли да съм доволен? Станах физик, професор, доктор, с добра жена, с хубава дъщеря, с топла кухня, моите космиони имат някакво оправдание. И среща с друга форма на разум в последните дни, на финала. Не всеки може да постигне толкова.
— Иронизираш себе си. Това ти дава сили.
Сили ми трябват само да издържа на болките. След малко ще дойде Старшата с динозавърската доза опиат и ще ме пренесе в полубитието, където не можеш да различиш съня от действителността, където винаги е сумрак и крачат странни дългокраки същества с криви носове. Понякога виждам палми, екзотично профили, някакво момиче — богиня или таитянка — извива крехкото си тяло, искам да целуна очертанията на ходилата й, върховете на пръстите, пълнолунието на коленете, но тя изчезва, щом протегна длани. Не, не изчезва, само размахва ръце и виждам, че е сивият гълъб, който ме гледа с ръждивите си очи и мърмори: „Нивга веч!“
Не искам опиати, трябва да запазя жестоката яснота на мислите си. Не е време за видения, за бълнуване в просъница, мозъкът трябва да бъде хладнокръвен скалпел. Сестра, остави ми болките. Ако станат непоносими, ще те повикам, обещавам.
Какво казваш, сестра? А, разговарям със себе си. Да, на глас. Тет а тет със собствената си съвест. И с моето космионно поле. Не разбираш? То аз не разбирам, че ти ли… Довиждане, сестра.
Пак сме само двамата. Ще ме търпиш, трябва да изхвърля от съзнанието си цялата смет.
Винаги зад гърба си долавях нечии стъпки и сядах в очакване с лице към вратата. И ти дойде за този разговор. Ще слушаш, винаги разказвам нещо на някого, непрекъснато споделям, където и да съм. Човек има нужда да споделя, особено — да споделя със себе си. Тогава, както се казва, разговорът е равностоен.
— Ти разговаряш с мен.
Забравям, че ти не си аз, че си друг. Не искам да приема твоя начин на живот.
Живот ли казах? Жив ли си? Живите се хранят, размножават се, умират. Това е — раждат се, продължават се и умират.
Просто разговарям с никого.
Каза, че ракът е необходим, от него умирали само избраниците, защото това било стъпало към новото съвършенство. И всеки от нас има шанса да стане онзи — целият от ракови клетки. Знам всичко това, а не ми трябва. Защо го каза? И за космионното поле — защо?
Прекалено много съвпадения — аз съм болен от рак, аз открих космионното поле, аз разговарям с теб. Не е ли съмнително?
И нямам право да кажа нищо на другите, нали? Пък и кой ще ми повярва. Тогава да продължим, аз още мога…
Изумява ме съвършенството около мен, съвършенството на живота, а всичко се е създавало само! Преди милиони години едно странно химическо зрънце е тръгнало към светлината, убедено в своето добро начало. Кой му е дал силата да се бори? После зрънцето открива в себе си толкова могъщество, че иска да се раздели на две. Ето я цялата тайна: животът е в това, да имаш могъществото да откъснеш от себе си, да се отрицаеш, да се разпаднеш заради бъдещето. Камъкът и глината не го правят, а малкото живо зрънце се бори с времето като се продължава.