— Какво се случи? — попита той.
— Беше злополука — отвърна тя. — Оказах се на пътя.
Таку я отведе на верандата, накара я да седне и коленичи до нея. Взе хартиен тампон от прислужницата и го намокри с вода. Изми раната внимателно и нареди да държат лампата по-близо.
— Изглежда като рана от нож. Кой е бил там с такъв нож?
— Господарю, владетелят Отори е тук — обади се пазачът. — Той също е ранен.
— Владетелят Такео? — Таку насочи поглед към него. — Простете, не ви видях. Каква е раната, боли ли?
— Нищо работа — Такео се отправи към верандата. При стъпалото една от прислужничките пристъпи напред и изу сандалите му. Той коленичи до Мая. — Само дето няма да е лесно да обясня как са ме ранили. Известно време белезите ще личат.
— Съжалявам… — подхвана Таку, но Такео вдигна ръка, за да го спре.
— Ще говорим по-късно. Виж какво можеш да направиш за раната на дъщеря ми. Опасявам се, че ще й остане дълбок белег.
— Извикай Сада — нареди той на една от прислужниците.
След малко пак от края на верандата се появи младата жена, облечена като Таку в нощна роба. Дългите й до раменете коси се спускаха свободно около лицето й. Тя хвърли бърз поглед към Мая и влезе в къщата, след което се върна с малка кутийка.
— Това е мехлем, който Ишида приготви за нас — поясни Таку, взе го и го отвори. — Надявам се, че ножът не е бил намазан с отрова?
— Не — отвърна Такео.
— За щастие не е уцелил окото. Вие ли го хвърлихте?
— Да.
— Поне няма да ни се наложи да издирваме някой наемен убиец на Кикута.
Сада хвана главата на Мая и я задържа неподвижно, докато Таку сложи мехлем върху раната и го размаза; изглеждаше някак лепкав, подобен на лепило, и събра ръбовете на разкъсаната плът. Мая седеше, без да трепне, с извити, сякаш готови да се усмихнат устни и широко отворени очи. „Между тримата съществува някаква странна връзка“, установи мислено Такео, тъй като сцената бе наситена със скрита емоция.
— Върви със Сада — рече Таку на Мая: — Тя ще ти даде нещо да можеш да заспиш и ще остане с теб през цялата нощ. А утре ще си поговорим…
— Съжалявам — рече Мая. — Не съм искала да нараня баща ми — но тонът й сякаш съдържаше потвърждение за обратното.
— Ще ти измислим наказание, което ще те накара да съжаляваш още повече — заяви Таку. — Много съм ядосан. Предполагам, владетелят Отори също — и се обърна към него: — Елате по-близо, за да видя какво ви е сторила.
— Да влезем вътре — предложи Такео. — По-добре да говорим насаме.
Таку нареди на прислужниците да донесат прясна вода и чай и пое първи към малката стаичка в дъното на верандата. Сгъна спалните рогозки и ги бутна в ъгъла. Една лампа продължаваше да гори, а до нея имаше стъкленица с вино и бокал. Такео безмълвно огледа обстановката.
— Очаквах да те видя по-рано — отбеляза той с хладен тон. — Не съм допускал, че може да се срещна с дъщеря си по този начин.
— Няма извинение за случилото се — отвърна Таку. — Но все пак позволете ми първо да се погрижа за раната ви; седнете, ето, изпийте това — той наля последното вино в чашата и я подаде на Такео.
— Не спиш сам, но пиеш сам? — отбеляза Такео и пресуши чашата на една глътка.
— Сада не го харесва.
На прага се появиха две прислужнички. Едната носеше вода, другата — чай. Таку пое съда с вода и взе да промива бузата на Такео. Драскотините смъдяха.
— Донесете още вино за владетеля Отори — нареди той на прислужничките. — Твърде много кръв — измърмори. — Ноктите са се забили дълбоко — после замълча, тъй като слугинята се върна с нова стъкленица. Тя напълни повторно чашата и Такео отново я пресуши. — Имаш ли огледало? — обърна се към нея.
Тя кимна.
— Ще го донеса на владетеля Отори.
Прислужничката се върна с увит в бледокафяво парче плат предмет, коленичи и го подаде на Такео. Той го отви. За първи път виждаше такова огледало — кръгло, с дълга дръжка и блестяща повърхност. Рядко бе виждал собственото си отражение, а толкова ясно — никога, тъй че сега беше удивен. Нямаше представа, как изглежда — много приличаше на Шигеру от последните му дни, но беше по-слаб и по-стар. Следите от ноктите по бузата му бяха дълбоки и алени по ръба, а кръвта, която вече засъхваше, бе по-тъмна.