— Откъде е това огледало?
Прислужничката хвърли поглед към Таку и отвърна глухо:
— От Кумамото. От време на време един търговец носи от там разни неща. Ясу, от рода Курода. От него си купуваме ножове и сечива… той донесе това огледало.
— Виждал ли си го? — обърна се Такео към Таку.
— Точно това — не. Виждал съм подобни в Хофу и Акаши. Почват много да ги използват — той почука по повърхността. — От стъкло е.
Гърбът бе от метал, който Такео не разпозна веднага — беше гравиран или оформен в калъп десен от преплетени цветя.
— Правено е отвъд морето — каза той.
— Така изглежда — съгласи се Таку.
Такео отново впери поглед в отражението си. Нещо в това чуждоземско огледало го смущаваше. С усилие се откъсна от него.
— Тези резки няма да зараснат лесно — каза той.
— Аха — съгласи се Таку, попи раната с чист хартиен тампон и почна да нанася лепкавия мехлем. Такео върна огледалото на прислужничката. Когато жената излезе, Таку попита: — Какво представляваше?
— Котката ли? С големината на лъв и с поглед на Кикута. Ти не си ли я виждал?
— Почувствах я в нея и преди няколко нощи успяхме със Сада да я зърнем. Може да минава през стени. Много е силна. Мая й се съпротивява в мое присъствие, макар че аз се опитах да я убедя, че е по-добре да й се остави. Само че трябва да се научи да я обуздава; когато е с притъпено внимание, я завладява.
— А когато е сама?
— Не можем да я наблюдаваме през цялото време. Тя трябва да проявява покорство и да знае, че ще отговаря за постъпките си.
Такео почувства внезапен гняв:
— Не съм предполагал, че двамата, на които съм я поверил, накрая ще си легнат заедно!
— Аз също — отвърна Таку глухо. — Но се случи и ще продължи.
— Може би трябва да се върнеш в Инуяма при жена си?
— Съпругата ми е практична жена. Открай време знае, че имам и други жени — както в Инуяма, така и по време на пътувания. Но със Сада е различно. Мисля, че няма да мога да живея без нея.
— Що за глупост? Не ми казвай, че си омагьосан!
— Може и да съм. Смея също да ви уверя, че където и да отида, тя ще дойде с мен, дори в Инуяма.
Такео бе удивен не само че Таку бе толкова увлечен, но и че не правеше никакво усилие да го скрие.
— Предполагам, това обяснява и факта, защо си предпочел да бъдеш вън от крепостта.
— Само отчасти. До предишния инцидент с котката бях там всеки ден заедно с Хироши и владетеля Коно. Но Мая беше много нещастна и не исках да я оставям. Ако я вземех с мен, Хана със сигурност щеше да я познае и да започне да разпитва за нея. Колкото по-малко хора знаят за това обсебване, толкова по-добре. А и не е сведение, което Коно може да отнесе обратно в столицата. Размишлявам за плановете ви относно брака на по-голямата ви дъщеря. Не желая да предоставям на Хана и Зенко още оръжия, които да използват срещу вас. Нямам доверие на нито един от двамата. Проведох няколко доста обезпокоителни разговора с брат ми относно оглавяването на фамилията Муто. Той е твърдо решен да отстоява правото си да наследи Кенджи; изглежда, има хора… не знам колко… които не са доволни от идеята да ги управлява жена.
Значи интуицията правилно му бе подсказала да не се доверява безпрекословно на Муто.
— А тези неколцина недоволни биха ли приели теб? — попита Такео.
Таку наля още вино и отпи.
— Не искам да ви засягам, владетелю Отори, но тези въпроси винаги са се решавали вътре в семейството, без участието на външни хора.
Такео взе чашата си и отпи, без да отговори. Накрая каза:
— Тази вечер си пълен с лоши вести. Какво още имаш да ми казваш?
— Акио е в Хофу и доколкото разбрах, възнамерява да прекара зимата в Западната провинция… опасявам се, че заминава за Кумамото.
— А момчето?
— С него е — известно време двамата останаха безмълвни. После Таку каза: — Би било съвсем лесно да се отървем от тях в Хофу или по пътя. Позволете ми да го уредя. Озове ли се в Кумамото, осъществи ли връзка с брат ми, Акио ще намери там радушен прием и дори убежище.
— Никой да не смее да посяга на момчето.
— Е, само вие го решавате. Другото, което научих, е, че Госабуро е мъртъв. Искал да преговаря с вас за живота на децата си, затова Акио го убил.
По някаква причина тази вест, както и безцеремонността, с която Таку му я поднесе, го потресоха. Госабуро бе давал заповеди за смъртта на мнозина — даже една от тях Такео бе изпълнил лично, — но фактът, че Акио се бе обърнал срещу собствения си чичо, както и предложението на Таку той самият да се разпореди за убийството на собствения си син, му напомниха недвусмислено за безпощадната жестокост на Племето. Кенджи ги бе държал под контрол, но сега всичко бе поставено на изпитание. Те смятаха, че военачалниците се издигат и падат от власт, но Племето е вечно. Как обаче да се справи с този непреклонен враг, който никога не би преговарял с него?