— Ето защо трябва да стигнете до някакво решение относно заложниците в Инуяма — рече Таку. — Дайте нареждане за екзекуцията им колкото се може по-бързо. Иначе от Племето ще надушат слабост и това ще доведе до нови проблеми.
— Ще го обсъдя със съпругата си, когато се прибера в Хаги.
— Не го протакайте твърде дълго — подкани го Таку.
Такео се запита дали Мая трябваше да се върне с него, но се опасяваше за състоянието на Каеде и за здравето й по време на бременността.
— Какво ще правим с Мая?
— Може да остане при мен. Знам, че според вас сме ви подвели, но ако не се смята тази вечер, определено имаме напредък с нея. Тя се приучва да контролира обсебването… а и кой знае каква полза може да извлечем от това нейно превъплъщение? Тя се старае да угоди на Сада и на мен, доверява ни се…
— Но нали не възнамеряваш да останеш извън Инуяма през цялата зима?
— Не бива да се отдалечавам много от Западната провинция. Трябва да държа брат ми под око. Може би ще прекарам зимата в Хофу — климатът е по-мек, а и мога да научавам всички клюки, които идват с корабите.
— И Сада ли ще дойде с теб?
— Нужна ми е, особено ако ще вземам Мая.
— Добре — „Личният му живот не е моя работа“, помисли си Такео. — Владетелят Коно потегля за Хофу. Връща се в столицата.
— А вие?
— Надявам се да се прибера у дома преди зимата. Ще остана в Хаги, докато се роди детето, а напролет трябва да замина за Мияко.
Такео се върна в крепостта Маруяма точно преди разсъмване, изтощен от събитията през нощта. Докато събираше последни сили, за да стане невидим, да се изкатери по зидовете и да се прибере в стаята си, без някой да го видеше, размишляваше какво да прави оттук насетне. Първоначалното удоволствие, че упражнява дарбите на Племето, сега бе заменено единствено от отвращение към този тъмен свят.
„Твърде стар съм за това, каза си, докато плъзгаше вратата встрани и пристъпваше в стаята. Кой друг владетел, намиращ се в собствената си страна, се промъква тайно през нощта по този начин, все едно е крадец? Някога избягах от Племето и тогава си мислех, че съм го напуснал завинаги, но то продължава да е част от живота ми, а и наследството, което съм прехвърлил на дъщерите си, означава, че никога няма да бъда свободен.“
Бе дълбоко обезпокоен от всичко, което бе разкрил, и най-вече от състоянието на Мая. Раната на лицето му смъдеше, главата му пулсираше болезнено. В един момент се сети за огледалото. То показваше, че в Кумамото се търгуват чуждоземски стоки. Но пребиваването на чуждоземците трябваше да се ограничи в Хофу и понастоящем в Хаги… Това означаваше ли, че в страната имаше и други центрове? Ако са в Кумамото, Зенко сигурно е наясно и въпреки това не му бе казал нищо… нито Таку. Мисълта, че Таку крие нещо от него, го изпълни с гняв. Таку или беше непочтен с него, или нямаше информация. Връзката му със Сада също го тревожеше. Попаднали в капана на страстта, мъжете ставаха нехайни. „Ако не мога да имам доверие на Таку, съм обречен. В края на краищата те са братя…“
Когато заспа, в стаята вече бе светло.
Веднага щом се събуди, се разпореди да подготвят отпътуването му и нареди на Минору да пише на Араи Зенко с молба да посети владетеля Отори.
Беше следобед, когато Зенко пристигна в паланкин и със свита от васали, всички до един в пищни одежди, с герба на Кумамото — меча лапа — върху роби и флагове. Дори за тези няколко месеца от срещата им в Хофу бе настъпила значителна промяна във външния вид на Зенко и в свитата му. Приличаше на баща си повече от всякога, с внушителна външност и нараснала самоувереност — поведението му, хората му, всичките им одежди и оръжия говореха за разточителност и себелюбие.
Самият Такео се бе изкъпал и пременил, подготвяйки се грижливо за предстоящата среща. Беше облякъл официалните си роби, с които изглеждаше по-едър. Нямаше обаче как да скрие раната на бузата си, дълбоките кървави резки, и когато ги видя, Зенко възкликна: