— Но какво се е случило? Вие сте ранен? Нима някой е извършил покушение срещу вас? Не съм уведомен за подобно нападение!
— Дребна работа — отвърна Такео. — Снощи в градината се одрах на един клон — „Ще си помисли, че съм бил пиян или с жена, каза си, и ще ме презира още повече.“ Долови в изражението на Зенко не само презрението, от което се опасяваше, но и неодобрение и възмущение. Денят бе влажен и хладен; сутринта бе валял дъжд. Червените листа на кленовете бяха потъмнели и почваха да окапват. От време на време внезапно излизаше вятър, който залюляваше клоните на дърветата и увличаше листата във вихрен танц. — Когато по-рано тази година се срещнахме в Хофу, ти обещах, че по това време ще обсъдим въпроса за осиновяването. Разбираш, че с оглед на бременността на съпругата ми е препоръчително да отложим всякакви формални процедури…
— Разбира се, ние всички искрено се надяваме владетелката Отори да ви дари със син. Естествено, синовете ми никога няма да се ползват с предимство пред вашите.
— Осъзнавам доверието, което оказваш на семейството ми — продължи Такео. — И съм ти дълбоко признателен. Възприемам Сунаоми и Чикара като мои собствени деца… — стори му се, че долови разочарованието на Зенко, и си помисли: „Трябва да му предложа нещо.“ Замълча за момент. Бе обещал обратното на дъщерите си и не одобряваше сгодяването на малки деца; при все това се чу да казва: — Бих желал да ти предложа Сунаоми и най-малката ми дъщеря — Мики, да бъдат сгодени, когато навършат пълнолетие.
— Това е голяма чест — Зенко не звучеше особено очарован от това предложение, макар че думите му говореха за обратното. — Ще обсъдя безкрайната ви щедрост със съпругата си, когато получим официалните документи с всички подробности, които следват от това предложение — какви имения ще получат, къде се предполага да живеят и прочие.
— Разбира се — заяви Такео, докато си казваше наум: „И аз трябва да го обсъдя със съпругата си.“ — И двамата все още са твърде малки. Има достатъчно време — „Поне предложението е направено. Сега не може да претендира, че съм го оскърбил.“
Скоро след това дойдоха Шигеко, Хироши и братята Мийоши, при което обсъжданията се насочиха към военната отбрана на Западната провинция и търговията с чуждоземците. Такео спомена огледалото, питайки небрежно дали в Кумамото могат да се купят и други такива предмети.
— Може би — отвърна Зенко уклончиво. — Внасят ги през Хофу, предполагам. Жените обожават подобни новости. Мисля, че съпругата ми получи няколко като дарове…
— Има ли чуждоземци в Кумамото?
— Разбира се, че не!
Зенко бе донесъл сведения и отчет за всички свои дейности — за изкованите оръжия, за закупената селитра; всичко изглеждаше в пълен порядък и той отново тържествено заяви своята вярност и преданост. Такео нямаше друг изход, освен да приеме сведенията като достоверни и заявеното отношение като искрено. Каза няколко думи за предложената визита при императора, убеден, че Коно вече я е обсъдил със Зенко; подчерта мирния й характер и уведоми Зенко, че ще го придружават Хироши и Шигеко.
— А владетелят Мийоши? — попита той, отправяйки поглед към Кахей. — Къде ще е догодина?
— Кахей ще остане в Трите провинции — отвърна Такео. — Но ще се премести в Инуяма до благополучното ми завръщане. Гемба идва с нас в Мияко.
Никой не спомена, че преобладаващата част от армията на Средната провинция щеше да бъде съсредоточена на източната граница под командването на Мийоши Кахей, но това нямаше как да остане скрито от Зенко. За момент Такео си помисли колко опасно би било да остави Средната провинция без отбрана… макар че бе почти невъзможно Ямагата и Хаги да бъдат превзети чрез обсада, а и те нямаше да бъдат незащитени. При евентуално нападение Каеде щеше да отговаря за удържането на позициите в Хаги, а синовете и съпругата на Кахей щяха да сторят същото в Ямагата.
Продължиха да разговарят до късно вечерта, когато им сервираха храна и вино. На сбогуване Зенко се обърна към Такео:
— Има още нещо, което трябва да обсъдим. Нека излезем на верандата? Бих желал да говорим насаме.
— Разбира се — съгласи се Такео любезно.
Отново валеше, а вятърът бе студен. Той беше уморен и копнееше за сън. Застанаха под заслона на капещите стрехи.
Зенко подхвана:
— Отнася се за фамилията Муто. Моето впечатление е, че мнозина в рода ми навсякъде из Трите провинции… при цялото им уважение към майка ми и към вас чувстват, че… как да се изразя… е зле, а и нередно да имат за господар жена. Смятат ме за най-възрастния роднина от мъжки пол на Кенджи и по тази причина и за негов наследник — той изгледа Такео. — Не искам да ви оскърбявам, но хората знаят за съществуването на внука на Кенджи, момчето на Юки. Шушукат, че той щял да бъде наследникът. Това би било доста разумен ход, за да ме наложите бързо като глава на фамилията — подобна стъпка би пресякла шушукането и би успокоила онези, които подкрепят традицията — на устните му за кратко заигра самодоволна усмивка: — Момчето е безспорен наследник на Кикута. По-добре да го държим далеч от Муто.