— Таку е твърде близък с Отори и беше замесен в смъртта на Котаро — възрази Казуо.
— Тогава беше още дете и може да му се прости… но не е редно фамилиите Муто и Кикута да са тъй разделени. И за това е виновен Отори.
— Сега сме тук, за да възстановим мостовете и да излекуваме раните — заяви Акио.
— Точно на това се надявах. Владетелят Зенко ще е доволен, уверявам ви.
Ясу плати на ханджията и ги отведе в собствения си дом, в дъното на дюкяна, в който продаваше ножове и други кухненски прибори, съдини за готвене, чайници, куки и вериги за огнища. Ножовете бяха голямата му страст — от грамадни сатъри за касапски дела до фини остриета за изкормване на риба. Когато разбра за интереса на Хисао към всякакви сечива, той го отведе в ковачниците, от които ги бе купил. Единият от майсторите там — старецът Коджи, се нуждаеше от чирак и Хисао му бе поверен, за да се учи на занаят. На момчето работата му харесваше не само защото бе интересна, но и защото така разполагаше с повече свобода и се откъсваше от угнетяващата компания на Акио. Откакто бе напуснал дома си, виждаше баща си с други очи. Растеше и вече не беше детето, което можеше да бъде наставлявано и назидавано. През следващата година щеше да стане на седемнайсет.
Според някаква сложна схема от дългове и вересии работата му за Коджи заплащаше храната и квартирата им, макар че Ясу често заявяваше как никога не би взел нищо от един учител Кикута и как му стигала честта да бъде от помощ. При все това Хисао го смяташе за пресметлив човек, който никога не даваше нищо даром — помагаше им сега, защото съзираше някаква изгода за в бъдеще. Освен това Хисао виждаше колко остарял бе Акио и колко старомодно бе мисленето му заради годините на изолация в Катимура.
Даваше си сметка, че вниманието на Ясу го ласкае, че баща му копнее за уважение и признание по начин, който изглеждаше почти отживелица в оживения модерен град, процъфтял в дългите години на мир. Членовете на клана Араи бяха преизпълнени със самоувереност и гордост. Земите им сега се простираха из цялата Западна провинция и стигаха чак до крайбрежието и плавателните пътища. Кумамото гъмжеше от търговци… имаше дори и неколцина чуждоземци не само от Шин и Сила, а и както разправяха, от островите на Запад — варварите с техните жълъдови очи и гъсти бради и най-вече с тъй желаните отвъдморски стоки.
Присъствието им в Кумамото бе обект на намеци и клюки, тъй като целият град знаеше за неразумната забрана, наложена от Отори върху всякаква пряка търговия с чуждоземците — всичко, което се купуваше и продаваше, трябваше да минава през централното управление на клана, осъществявано от Хофу — единственото пристанище, в което чуждоземците имаха официално разрешение да хвърлят котва. Разпространеното мнение бе, че това е заради Средната провинция, която искала да запази за себе си както печалбата от отвъдморските чудновати приспособления и изобретения, така и властта на смъртоносните оръжия. Тази несправедливост все повече разпалваше гнева на Араи.
Хисао никога не бе виждал варварин, макар че нещата, които му бе показал Джизаемон, бяха запалили интереса му към тях. В края на деня Ясу често минаваше покрай ковачницата, за да даде нови нареждания, да вземе следващ запас ножове и да остави дърва за пещите. Веднъж пристигна в компанията на висок мъж в дълго наметало и дълбока качулка, която скриваше лицето му. Появиха се в края на деня, когато вече се здрачаваше, а оловното небе вещаеше сняг. Беше някъде по средата на единайсетия месец. Пламтящият огън бе единственият цвят в света, който зимата бе потопила в сиво и черно. След като влезе в ковачницата, непознатият свали качулката си и Хисао с изненада и любопитство осъзна, че човекът пред него е варварин.
Той почти не можеше да разговаря с тях, тъй като знаеше само няколко думи, но и двамата с Коджи умееха да разговарят с ръце, а и разбираха от машини повече, отколкото от езици, и докато ги следваше из ковачницата, Хисао успяваше да схване онова, което варваринът казваше, не по-зле от Коджи. Непознатият бе погълнат от тукашните пещи и леярни, оглеждаше всичко с живите си светли очи и нахвърляше скици на духалата, казаните, калъпите и тръбите. По-късно, докато пиеха греяно вино, извади една книга, сгъната по странен начин, печатана, а не писана на ръка, и им показа картини, които явно се отнасяха за ковачество. Коджи се втренчи в тях, сбърчвайки чело, като се почесваше зад ушите. Коленичил отстрани, Хисао се взираше на оскъдната светлина, чувствайки собственото си вълнение, което нарастваше с всяка отгърната страница. Главата му се замая от всички възможности, които се разкриваха пред очите му. Подробностите около ковашките техники отстъпиха място на грижливи илюстрации на изделията. На последните страници имаше изобразени няколко пушки, повечето от тях дълги и неудобни мускети, които той вече познаваше, но една, разположена в долния край на страницата, промъкнала се между тях като жребче между краката на майка си, беше малка — едва четвърт от дължината им. Младежът не се сдържа и показалецът му тутакси се устреми към картината. Варваринът се засмя.