— Пистола! — изобрази как я скрива в дрехите си, после я измъква и я насочва към Хисао. — Па! Па! — засмя се той. — Муерто! — и изобрази безжизнен труп.
Хисао не бе виждал толкова красива вещ и на мига я пожела. Мъжът потърка пръсти един в друг и останалите го разбраха. Такива оръжия бяха скъпи, ала можеше да се направят, помисли си Хисао, и твърдо реши да се научи как.
Щом стигнаха до паричните въпроси, Ясу отпрати Хисао. Момъкът разтреби ковачницата, угаси с вода огъня и приготви всички нужни материали за следния ден. После запари чай за мъжете, напълни чашите им за вино и си тръгна. Съзнанието му бе пълно с идеи, но дали от тях, или от виното, към което не беше привикнал, или може би от режещия вятър след горещината в ковачницата, го заболя глава и докато се добра до къщата на Ясу, вече виждаше само половината постройка, половината от изложените на витрината ножове и брадви.
Препъна се в стъпалото и когато възстанови равновесието си, видя жената — майка си — в мъглявата пустота, където трябваше да се намира другата половина от света. Лицето й бе умоляващо, изпълнено с нежност и ужас. Силата на призива й го заля и той усети, че му призлява. Болката стана непоносима. Не можа да се въздържи и изстена, а после осъзна, че ще повърне, свлече се на четири крака, допълзя до прага и блъвна във водосточния улей.
Усети възкиселия вкус на вино в устата си; очите му се насълзиха от болка, а навяващият суграшица вятър вледени сълзите, които се стичаха по страните му. Жената го бе последвала навън и сега висеше във въздуха над земята с размазани от мъглата и суграшицата очертания.
Баща му Акио викна от вътре:
— Кой е там? Хисао? Затвори вратата, че е много студено.
Майка му заговори, а гласът й прозвуча в мислите му пронизващ като лед:
— Не бива да посягаш на живота на собствения си баща!
Той знаеше, че тя е наясно с всичките му мисли, че познава омразата, която изпитваше, както и любовта, и това го ужаси. Жената продължи:
— Няма да ти позволя!
Гласът й бе непоносим, зазвуча по всички нерви в тялото му и ги подпали. Той се опита да й изкрещи: „Махни се! Остави ме на мира!“
През собствените си стенания долови нечии приближаващи стъпки и чу гласа на Ясу:
— Ама какво, за Бога! — възкликна той и после викна към Акио: — Учителю! Елате бързо! Синът ви…
Внесоха го вътре и умиха повръщаното от лицето и косите му.
— Глупакът е пил твърде много вино — рече Акио. — Не бива да пие. Не може да носи. Като се наспи, ще му мине.
— Та той почти не е пил — възрази Ясу. — Не може да е пиян. Да не е болен?
— От време на време има пристъпи на главоболие. Получава ги от дете. Нищо сериозно. Минават за ден-два.
— Горкото момче, да расте така без майка! — измърмори Ясу по-скоро на себе си, докато помагаше на Хисао да легне и го завиваше. — Целият трепери, студено му е. Ще му сваря нещо, та да заспи.
Хисао изпи чая и почувства как постепенно тялото му се сгрява; треперенето стихна, но не и болката, нито гласът на жената. Сега тя витаеше из тъмната стая; не му трябваше светлина, за да я вижда. Осъзна смътно, че ако се заслуша в думите й, болката ще намалее, но не искаше да чуе онова, което имаше да му каже. Остави болката да го обгърне, за да се защити от нежеланото присъствие, и се отдаде на мисълта за прекрасното малко оръжие и на копнежа да го измайстори със собствените си ръце. Скоро от мигрената освирепя като изтерзано животно. Прииска му се да стовари върху някой друг непоносимите мъки.
Чаят постепенно притъпи сетивата му и вероятно за кратко бе задрямал. Когато се събуди, чу Акио и Ясу да разговарят, долови дрънченето на винени чаши и тихия звук от гърлата им, докато преглъщаха.
— Зенко се е върнал — казваше Ясу. — Все ми се струва, че една среща между двама ви ще е от полза за всички.
— Това е главната причина да дойдем тук — отвърна Акио. — Можеш ли да я уредиш?