— Съпругът ми не иска чуждоземците да пътуват из страната — отвърна Каеде. — Колкото по-малко знаят за нас, толкова по-добре.
— Съгласен съм… но не знам до какво споразумение са стигнали със Зенко. Той им е позволил да напуснат Хофу, но по каква причина, нямам представа. Надявах се, че може да пратят писма, които да разкрият нещо, но преводачката им не може да пише особено добре… със сигурност нищо, което Зенко да прочете.
— Доктор Ишида би могъл да стане техен писар — предложи Каеде. — Това ще ти спести главоболието да залавяш писмата им — двамата се усмихнаха. — Може би Зенко просто е искал да се отърве от тях — предположи тя. — Всички сякаш ги смятат за някакво бреме.
— При все това от тях може да се спечели много — големи знания и богатства, стига да съумеем да запазим контрол над тях.
— За тази цел трябва да започна да изучавам езика им — рече Каеде. — Доведи чуждоземците и преводачката им, за да го обсъдим.
— Това със сигурност ще им даде възможност да се занимават с нещо през зимата — съгласи се Фумио. — Ще изтъкна пред тях каква чест е да ги покани владетелката Отори.
Срещата бе уредена и Каеде се улови, че я очаква с известно вълнение — не заради чуждоземците, а защото нямаше представа, как да се държи с преводачката им — дете от селско семейство, жена от публичен дом, изповядваща странните вярвания на Скритите, сестра на съпруга й. Не желаеше да влиза в досег с тази част от живота на Такео. Не знаеше какво да каже на зълва си, нито как да се обърне към нея. Всичките й инстинкти, изострени от бременността, я предупреждаваха да не отива, но тя бе обещала на Такео, че ще научи езика на чуждоземците, а не можеше да измисли никакъв друг начин да изпълни заръката му.
Разбира се, трябваше да признае, че изпитва и любопитство. Най-вече, каза си тя, по отношение на чуждоземците и на обичаите им, но всъщност искаше да види как изглеждаше сестрата на Такео.
Първата й мисъл, когато Фумио въведе в стаята двамата грамадни мъже, следвани от дребната жена, бе: „Тя няма нищо общо с него.“ И си даде сметка за дълбокото облекчение, което изпита, тъй като нямаше опасност някой да заподозре родствената връзка помежду им. Обърна се официално към мъжете, поздрави ги с добре дошли и те се поклониха, както стояха прави, преди Фумио да им даде знак, че може да седнат.
Самата Каеде седна с гръб към дългата стена на стаята и с лице към верандата. Дърветата, докоснати от първите слани, току-що се бяха разделили с най-прекрасните си багри, а земята бе осеяна с тъмночервените им листа, които се открояваха на фона на сивите като облаци камъни и фенери. Вдясно от нея в нишата висеше окачен свитък, върху който със собствения й изящен почерк бе изписан откъс от една от любимите й поеми за есенния шипков храст, дала името на град Хаги. Естествено, загатването остана непонятно за чуждоземните и преводачката им.
Мъжете седнаха някак непохватно с гръб към свитъка. Бяха се събули отвън и тя забеляза, че краката им са покрити със стегната, подобна на кожа материя, изчезваща под ръба на странните им горни дрехи, които бяха така издути, че правеха бедрата и раменете им неестествено големи. Платът бе предимно в черен цвят, със съшити в него цветни кръпки; не приличаше на коприна, нито на памук или лен. Жената се придвижи на колене до пространството, което бяха оставили от страната на Каеде, опря глава в постелката и застина така.
Каеде продължи скришом да изучава мъжете; долови необичайния им мирис, който я изпълни със смътно отвращение, но в същото време почувства осезателно и присъствието на жената до себе си и забеляза, че косите и цветът на кожата й наподобяват косата и цвета на кожата на Такео. Реалността на тази прилика я зашлеви като плесница през лицето и от това сърцето й заблъска в гърдите. Това наистина беше сестра му. За момент си помисли, че ще откликне по някакъв начин — не знаеше дали ще се разплаче, или ще припадне, — но за щастие в стаята влезе Шизука с чаши чай и бобени сладки. Каеде възвърна самообладанието си.