— Разправят, че Мадарен била жената, която се влюбила в сина Божи, докато той бил тук, на земята.
— А синът Божи отвърнал ли е на чувствата й? — попита Каеде, припомняйки си предишния им разговор.
— Той обича всички ни — отвърна Мадарен много сериозно.
Интересът на Каеде в този момент не бе насочен към вярванията на Скритите, а към собствения й съпруг, който бе израсъл сред тях.
— Сигурно не си спомняш много неща за него. Тогава си била още дете.
— Той винаги е бил различен — рече Мадарен бавно. — Това си спомням най-вече. Не изглеждаше като нас, останалите, и не мислеше по същия начин. Татко често му се гневеше; мама само си даваше вид, че е ядосана, но всъщност го обожаваше. А аз вечно търчах подире му и го дразнех. Исках да ме забележи. Мисля, че затова го познах, когато го видях в Хофу. Постоянно го сънувах. Сега се моля за него непрестанно — тя замълча, сякаш се опасяваше, че е казала твърде много.
Самата Каеде бе леко слисана, макар че не можеше много да си обясни защо.
— По-добре да продължим със заниманията си — каза тя вече с по-хладен тон.
— Разбира се, господарке — съгласи се покорно Мадарен.
Същата нощ падна дебел сняг, първият за годината. На сутринта Каеде се събуди от непривичната бяла светлина и почти се разрида. Това вече наистина означаваше, че проходите са затрупани и че Такео ще остане в Ямагата до пролетта.
Каеде проявяваше интерес към чуждоземците и колкото повече напредваше в усвояването на езика им, толкова по-ясно осъзнаваше потребността си да узнае в какво вярват, за да ги разбере. Дон Карло изглеждаше не по-малко нетърпелив да разбере нея и когато снегът падна и му попречи да излиза из нивята, за да прави проучванията си, почна да идва по-често заедно с Мадарен и разговорите помежду им станаха по-сложни.
— Той ме наблюдава по начин, който при нормалните мъже би означавал желание — сподели тя с Шизука.
— Може би трябва да бъде предупреден за репутацията ти! — отвърна Шизука. — По едно време това желание означаваше смърт за всеки, който го изпиташе.
— Омъжена съм от шестнайсет години, Шизука! Надявам се, че тази репутация вече е забравена. Както и да е, това не е желание, тъй като знаем, че Дон Карло не изпитва подобни естествени пориви.
— Нищо подобно не знаем! Знаем единствено, че не им се поддава — изтъкна Шизука. — Но ако искаш да чуеш мнението ми — той се надява да те спечели за своята религия. Не копнее за тялото ти, иска душата ти. Започна да говори за Господ, нали така? И да обяснява религията на своята страна?
— Колко странно — рече замислено Каеде. — Какво значение може да има за него в какво вярвам аз?
— Маи, момичето, което изпратихме да работи при тях, казва, че името на владетелката Отори често се споменава в разговорите помежду им. Маи още не разбира достатъчно добре езика им, но доколкото може да прецени, те се надяват да спечелят възможност както за търговия, така и вярващи в тяхната религия, при това поравно, а накрая и да завземат нови земи за себе си. Това е, което правят навсякъде по света.
— От думите им става ясно, че собствената им страна е на огромно разстояние от тук — година и даже повече плаване с кораб — отбеляза Каеде. — Как понасят да живеят толкова дълго далеч от дома?
— Фумио казва, че това било типична черта на всички тези търговци и авантюристи, което ги прави много силни и опасни.
— Дори не мога да си представя да приема странната им вяра — подмина с презрение предположението Каеде. — Изглежда ми пълна безсмислица!
— Всяка вяра може да изглежда като лудост — заяви Шизука, — но тя може да завладее хората внезапно, почти като чума. Виждала съм го да се случва. Бъди нащрек!
Думите на Шизука накараха Каеде да си спомни времето, когато бе съпруга на владетеля Фудживара и как бе прекарвала дългите дни, отдадена на поезия и молитви, вкопчена през цялото време в обещанието, което й бе дала богинята, докато бе потънала в дълбокия сън на Кикута, все едно скована в лед. „Бъди търпелива, той ще дойде за теб.“
Почувства как детето ритна в нея. Сега цялото й търпение бе на предела си заради бременността й, заради снега и отсъствието на Такео.
— Ох, гърбът ме заболя — въздъхна тя.
— Нека те разтрия, приведи се напред — докато ръцете й работеха по мускулите и гръбнака на Каеде, Шизука не каза нищо и мълчанието ставаше все по-напрегнато, все едно бе потънала в някакви спомени.