— За какво мислиш? — попита Каеде.
— Призраци от миналото. Често седях заедно с владетеля Шигеру в същата тази стая. Няколко пъти му донасях съобщения от господарката Маруяма… тя беше вярваща, знаеш.
— В ученията на Скритите — каза Каеде. — Чувствам, че религията на чуждоземците, макар и да изглежда същата, е по-ограничена и безкомпромисна.
— Още една причина да се отнасяме към нея с подозрение!
Докато зимата течеше, Дон Карло я запозна с още нови думи — ад, наказание, проклятие, и тя си спомни онова, което й бе казал Такео за Всевиждащия бог на Скритите и за безпощадността на погледа му. Даде си сметка, как Такео бе избрал да не обръща внимание на този поглед, и това я накара да му се възхищава и да го обича още повече.
Без съмнение боговете бяха добри и искаха животът да продължи за всички същества в хармония, сезоните да настъпват един след друг, нощта да следва деня, а лятото — зимата, както проповядваше Просветленият, а смъртта да е само една кратка пауза преди следващото раждане… Това се опита да обясни с ограничения си речник на Дон Карло и когато думите се оказаха недостатъчни, тя го отведе да види привършената дърворезба на всемилостивата Канон в светилището, построено в нейна чест.
Беше изненадващо мек ден в началото на пролетта. Цветовете на сливовите дръвчета все още сияеха като малки снежинки върху голите клони в градината на Акане; снегът под нозете бе влажен и се топеше. Въпреки че не харесваше този превоз, Каеде бе отнесена там в паланкин; беше в седмия месец на бременността си и движенията й вече се забавяха от тежестта на детето. Дон Карло пътуваше зад нея в друг паланкин, а Мадарен го следваше.
Дърводелците, ръководени от Таро, вече приключваха строежа на светилището, възползвайки се от топлото време. Каеде със задоволство установи, че новата постройка бе издигната до зимния кладенец, заслонена от двоен покрив, чиито две извивки бяха уравновесени точно както й бе обещал Таро, а повдигнатите нагоре краища на стрехите се отразяваха от защитния чадър на боровете. Върху покрива все още имаше сняг, който блестеше ослепително на фона на синьото небе, а по краищата му светлината се пречупваше от топящите се ледени висулки.
Гредите над страничните врати бяха оформени като листа, а деликатни фигури пропускаха светлина в постройката. Главната врата бе отворена и зимното слънце падаше на петна по новия под. Дървото имаше цвят на мед и ухаеше също тъй сладко.
Каеде поздрави Таро и изу сандалите си на верандата.
— Чуждоземецът проявява интерес към работата ти — каза тя на Таро и погледна назад към Дон Карло и Мадарен, които приближаваха постройката на светилището. — Добре дошли — поздрави тя свещеника на собствения му език. — Това е специално място за мен. Току-що е построено и е дело на този човек тук — Таро се поклони, а Дон Карло кимна непохватно. Изглеждаше по-притеснен от обикновено и когато Каеде каза: — Заповядайте вътре. Трябва да видите най-прекрасното му творение — той поклати глава и отвърна:
— Ще гледам от тук.
— Не можете да го видите — настоя тя, но Мадарен прошепна:
— Той няма да влезе вътре, това противоречи на вярата му.
Каеде усети внезапен пристъп на гняв заради грубостта му, без изобщо да проумява причините, които я бяха породили, но реши, че няма да се предаде толкова лесно. Беше го слушала цяла зима и бе научила много от него. Сега бе дошло време той да я изслуша.
— Моля — каза тя, — направете каквото ви казвам.
— Ще бъде интересно — додаде Мадарен. — Ще видите как е построено светилището и как е издълбано дървото.
Той изу обувките си с явна неохота, а Таро му помагаше, насърчително усмихвайки се. Каеде влезе в светилището; завършената статуя стоеше пред тях. Едната й ръка, положена на гърдите, държеше лотосов цвят; другата повдигаше крайчеца на робата й с два тънки пръста. Диплите на дрехата й бяха изрязани с такова съвършено майсторство, че сякаш се поклащаха от лекия вятър. Очите на богинята бяха сведени надолу, изражението й бе строго и едновременно с това състрадателно, върху устните й трептеше древна усмивка.
Каеде събра ръце и сведе глава в молитва — за нероденото си дете, за съпруга си и дъщерите си, за духа на Акане — най-накрая да намери покой.
— Много е красива — рече Дон Карло очарован, но не започна да се моли.
Каеде обясни на Таро, че чуждоземецът се е възхитил на статуята, преувеличавайки хвалебствията му като обезщетение за по-раншната му грубост.