— Той предпочита да обучава пред това да бъде ученик — прошепна съпругът й, тъй като не искаше Мадарен да го чуе.
— За много неща е убеден, че знае истината — отвърна също тъй тихо Каеде.
— Но къде отива за толкова дълго владетелят Отори, при това тъй скоро след раждането на детето му? — попита Дон Жоао.
Целият град знаеше, излишно беше да го крие от тях.
— Предстои ми визита при императора.
Когато бяха преведени, думите му сякаш предизвикаха тревога у чуждоземците. Те почнаха да разпитват Мадарен предпазливо, гледайки към Такео с изненада. Той се приведе към Каеде и прошепна в ухото й:
— Какво казват?
— Не са знаели за съществуването на императора — отвърна тя приглушено. — Смятали са те за онзи, което те наричат крал.
— На Осемте острова?
— Не са чували за Осемте острова… мислели са, че Трите провинции са всичко, че това е цялата страна.
Мадарен изрече с известно колебание:
— Простете, но те биха искали да знаят дали може да получат позволение да придружат владетеля Отори до столицата.
— Да не са луди? — възкликна той, след което добави припряно: — Не превеждай това! Кажи им, че тези неща се уреждат месеци по-рано. На този етап не е възможно.
Дон Жоао настоя:
— Ние сме представители на краля на нашата страна. Би било правилно да ни се разреши да връчим акредитивните си писма на владетеля на тези земи, при положение че това не е, както предполагахме, владетелят Отори.
Дон Карло бе по-дипломатичен.
— Може би е редно първо да изпратим писма и дарове. Може би владетелят Отори би приел да бъде нашият посланик.
— Съществува подобна възможност — отстъпи Такео, като вътрешно взе решение да не го прави.
Но Дон Жоао и Дон Карло бяха принудени да се задоволят с това неясно споразумение и след като приеха лека почерпка от Харука, се сбогуваха с обещанието да пратят писма и дарове преди заминаването на Такео.
— Поясни им колко пищни трябва да са тези дарове — нареди Такео на Мадарен, тъй като обикновено онова, което чуждоземците смятаха за подходящо, бе твърде далеч от приеманото за обичайно.
Той си помисли със задоволство, обагрено с известно съжаление, за впечатлението, което се очакваше да направи киринът. Каеде бе дала нареждания да приготвят топове красива коприна и те вече бяха опаковани в мека хартия заедно с най-изискани глинени съдове, между които купички за чай, както и кутийки за чай от злато и лакирано в черно дърво. Беше избрала и една картина — пейзаж на Сешу. Шигеко щеше да вземе коне от Маруяма, свитъци с калиграфия върху варак, железни чайници и стойки за лампи — всички те предназначени да изразят почитта на Отори към императора, да илюстрират благосъстоянието и репутацията на клана, нивото на развитата от тях търговия, богатствата на страната. Съмняваше се, че предоставеното от чуждоземците, каквото и да е, щеше да си заслужава да се носи чак до столицата дори и за да се връчи на някой обикновен министър.
Когато чужденците се оттеглиха, покланяйки се по техния скован, непохватен начин, вместо да ги съпроводи до портите, той излезе в градината и за момент не забеляза, че Мадарен го последва. Това го ядоса, тъй като бе смятал, че е изразил достатъчно ясно нежеланието си тя да се обръща към него по какъвто и да било повод; при все това си даде сметка, че цяла зима тя бе общувала със съпругата му и бе успяла в известни граници да се сближи със семейството. На свой ред чувстваше, че има известни задължения към нея. Съжали за собствената си студенина, упрекна се, че не изпитва повече обич към нея, като в същото време за момент си помисли с благодарност, че ако някой ги видеше, щеше да си помисли, че тя просто разговаря с него като преводачка, а не като негова роднина.
Мадарен го извика по име; той се обърна и когато се оказа, че тя не е в състояние да продължи, той попита, опитвайки се да звучи любезно:
— Кажи ми какво мога да направя за теб? Имаш ли някакви нужди, които не са удовлетворени? Трябват ли ти пари?
Тя поклати глава.
— Да ти уредя ли брак? Ще ти намеря някой подходящ собственик на дюкян или търговец. Ще си имаш свое жилище, а накрая и свое семейство.
— Нищо от това не ми е необходимо — отвърна тя. — Дон Жоао има нужда от мен. Не мога да го изоставя.
Той си помисли, че можеше да му благодари, и беше изненадан, че не го стори. Вместо това тя заяви рязко и някак неловко: