— С всяка година все повече заприличва на баща си — рече Шизука. — Не мога да забравя, че в стремежа си за власт Араи издаде заповед за смъртта ми и беше готов да види как убиваш синовете му. Моят съвет като глава на фамилията Муто и като стар приятел на Отори е да се отървеш от Зенко възможно най-скоро, преди да е събрал повече поддръжници. Ще го уредя лично. Ти просто трябва да издадеш нареждане — очите й блестяха, но останаха сухи.
— Още първия ден, когато се запознахме, Кенджи ми каза, че трябва да се науча на безпощадност от теб — отвърна Такео, удивен, че тя е способна да го съветва така хладнокръвно да отнеме живота на собствения й син.
— Само че нито Кенджи, нито аз успяхме да ти я внушим, Такео. Зенко го знае, поради което не се страхува от теб и не те уважава.
Неочаквано за самия него думите й го засегнаха болезнено, но той отговори благо:
— Избрал съм за себе си и за тази страна пътя на справедливостта и на мирните преговори. Няма да позволя предизвикателството на Зенко да ме отклони от него.
— Тогава го арестувай и го прати на съд за заговор срещу теб. Действай съобразно със закона, но не губи време — тя го наблюдава известно време и когато не получи отговор, продължи: — Но ти няма да изпълниш съвета ми, Такео. Не е нужно да казваш нищо. Разбира се, благодарна съм ти, че искаш да пощадиш живота на сина ми, но се опасявам, че цената за всички нас ще се окаже непосилна.
Думите й го накараха да изтръпне, почувствал ледения дъх на зловещото предупреждение за бъдещето. Слънцето бе залязло и градината бе преобразена от синкавата светлина на настъпващата вечер. Над потока примигваха светулки; той видя Сунаоми и Чикара, които се приближаваха, прецапвайки през водата под стената — сигурно бяха играли на речния бряг и сега гладът ги бе подгонил у дома. Как би могъл да отнеме живота на баща им? Само щеше да настрои момчетата срещу себе си и семейството си и да удължи враждата.
— Предложих да сгодим Мики за Сунаоми — рече той.
— Много добър ход — Шизука полагаше явно усилие да говори по-меко. — Макар че според мен никое от децата няма да ти е благодарно! Не го споменавай пред никого; идеята със сигурност няма да се понрави на Сунаоми. Случката от миналото лято го разстрои дълбоко. Едва когато порасне, ще си даде сметка, че му оказваш голяма чест.
— Твърде рано е да го оповестяваме официално… може би когато се върна в края на лятото.
Съдейки по изражението й, си помисли, че Шизука се кани да му напомни за пореден път, че може да няма страна, в която да се върне, но разговорът им бе прекъснат от внезапен вик от противоположния край на къщата, където се намираха женските помещения. Такео чу стъпките на Харука, която притича по верандата и накара славеевия под да запее. В градината момчетата се спряха и се втренчиха след нея.
— Шизука, доктор Ишида! — викаше Харука. — Елате бързо! Болките на господарката Отори започнаха!
Детето, както Каеде твърдеше от самото начало, беше момче. Новината бе отпразнувана незабавно в Хаги, макар и сдържано, тъй като периодът непосредствено след раждането бе твърде опасен, а връзката на детето с живота — тънка и крехка. Все пак раждането се оказа бързо, а детето се появи на бял свят силно и здраво. Сякаш вече имаше всички основания за увереност, че владетелят Отори се е сдобил със син и наследник. Проклятието, което според мълвата бе причинено от раждането на близначките, беше отменено.
През следващите няколко седмици вестта бе посрещната с всеобщо ликуване из Трите провинции. Вероятно в Кумамото радостта не бе толкова голяма, но Зенко и Хана изразиха всички подобаващи за събитието чувства и изпратиха великолепни дарове — копринени роби за бебето, малък меч — притежание на фамилията Араи — и едно пони. Хана започна да се подготвя за предстоящото пътуване до Хаги по-нататък през лятото, нетърпелива да види синовете си и да прави компания на сестра си, докато Такео отсъства.
Когато периодът на уединение след раждането приключи и къщата бе пречистена според обичая, Каеде отнесе детето на баща му и го постави в ръцете му.
— Ето за какво съм мечтала цял живот — рече тя. — Да те даря със син.
— Ти вече си ме дарила с много повече, отколкото бих могъл да се надявам — отвърна той развълнуван.
Оказа се неподготвен за вълната от нежност, която го заля при вида на това малко създание с червено личице и черни косици… и за чувството на гордост. Обичаше дъщерите си и не смяташе, че копнее за нещо повече, но новороденият син в ръцете му задоволи някаква неосъзната до момента потребност. Ъгълчетата на очите му залютяха издайнически, при все това не можеше да престане да се усмихва.