— Ти си щастлив! — възкликна Каеде. — А се страхувах… толкова често ми повтаряше, че не искаш син, че дъщерите ти стигат… вече бях почнала да ти вярвам.
— Щастлив съм — отвърна той. — Бих могъл да умра в този момент.
— И аз се чувствам така — рече тя едва чуто. Замълча за миг и после продължи: — Но нека престанем да говорим за умиране. Ще живеем и ще гледаме как синът ни расте.
— Ще ми се да не се налагаше да те оставям — внезапно го осени идеята, че би могъл да се откаже от пътуването до Мияко. Нека Ловеца на кучета напада, щом иска; армията на Трите провинции щеше да го отблъсне лесно и да се разправи със Зенко. Беше слисан от силата на чувството; би се сражавал до смърт, за да защити Средната провинция, за да може неговият син — кръв на Отори — да я наследи. Обмисли внимателно идеята и после я отхвърли. Първо щеше да пробва с мирни средства, както бе решил; отложеше ли пътуването, постъпката му щеше да се възприеме като проява на безочие и откровен страх.
— И на мен — каза Каеде, — но трябва да отидеш — тя взе детето от ръцете му и се взря в личицето му с безмерна любов. — С този малък мъж до себе си няма да съм самотна!
Трийсет и трета глава
Такео трябваше да тръгне почти незабавно, за да измине по-голямата част от пътя преди началото на проливните дъждове. Шигеко и Хироши пристигнаха от Маруяма, а Мийоши Гемба — от Тераяма. Мийоши Кахей бе поел на Изток още със стапянето на снеговете начело на основната част от армията на Отори, наброяваща петнайсет хиляди войници от Хаги и Ямагата; други десет хиляди щяха да бъдат събрани от Сонода Мицуру в Инуяма. От предишното лято се заделяха запаси от ориз и ечемик, сушена риба и соев пастет, които се превозваха до източните граници за изхранването на това огромно множество. За щастие реколтата бе изобилна — нито армията, нито онези, които войниците оставяха в тила, бяха заплашени от глад.
От всички мерки за обезпечаване на пътуването най-сложно се оказа как да се уреди превозът на кирина. Той бе станал още по-висок, козината му бе потъмняла до цвят на мед, но неговото спокойствие и невъзмутимост бяха останали непроменени. Доктор Ишида бе на мнение, че животното не може да ходи цял ден, че прехвърлянето на планинската верига ще се окаже твърде трудно за него. Накрая се реши, че Шигеко и Хироши ще го откарат с кораб до Акаши.
— Бихме могли всички да пътуваме по море, татко — предложи Шигеко.
— Никога не съм се озовавал отвъд границите на Трите провинции — отвърна Такео. — Искам лично да огледам терена и пътеките през планината; ако през осмия и деветия месец се разразят тайфуни, това е пътят, по който ще трябва да се върнем. Фумио отива в Хофу — той ще ви вземе заедно с кирина и чужденците.
Вишневите цветчета бяха окапали напълно, когато Такео и свитата му напуснаха Хаги и поеха на коне през планинските проходи и след това — по крайбрежния път към Мацуе. Откакто Шигеру го бе спасил след клането в Мино, Такео бе извършвал това пътуване многократно и винаги отправяше молитва към духа на спасителя си.
„А твърдя, че не вярвам в нищо, помисли си. Всъщност сега повече от всякога се нуждая от цялата мъдрост и смелост на Шигеру.“ Новите оризови кълнове току-що бяха почнали да се показват на повърхността на залетите с вода нивя, които блестяха ослепително на яркото слънце. На брега, където се пресичаха две пътеки, се намираше малко светилище; Такео видя, че е посветено на Джо-Ан, който в някои области се бе слял с местните божества и сега пътуващите го почитаха. „Колко странна е вярата на хората“, каза си той с удивление, спомняйки си разговора с Мадарен преди няколко седмици — убедеността, която я бе накарала да говори с него, същата убеденост, която бе поддържала Джо-Ан в усилията му да помага на Такео, — а сега Джо-Ан бе станал светец за онези, които го бяха презирали в реалния живот и които той бе смятал за неверници.
Той погледна към Мийоши Гемба, който яздеше редом с него. Едва ли можеше да си пожелае по-спокоен и ведър спътник. Животът на Гемба бе посветен на Пътя на хоо — път на трудности и самоусъвършенстване, но въпреки това по него не личаха физически белези на страдание. Кожата му бе гладка, тялото му — добре поддържано; както яздеше, Гемба често изпадаше в нещо като медитативен транс и от време на време издаваше тих гърлен звук, наподобяващ далечна гръмотевица или ръмжене на мечка. Такео подхвана разговор за Сунаоми, когото Гемба бе срещнал в Тераяма, и му разказа за плановете си да сгоди момчето за една от дъщерите си.