Оттогава доверието на Такео към Мицуру бе непоклатимо; двамата бяха обвързани чрез този брак, и Мицуру — вече зрял мъж, разумен и практичен — се отличаваше със смелост и доблест, но въпреки това осъждаше безсмислената опустошителност на войната. Неведнъж майсторски бе измъквал Такео в трудни преговори. И неведнъж бе демонстрирал нетърпимост към изтезанията и подкупничеството и бе проповядвал възгледите си за мирна страна, благоденстваща с ред и закон. Но сега заради умората Такео беше подозрителен към всичко. „Сонода е от клана Араи, разсъждаваше той. Чичо му Акита бе негов заместник главнокомандващ. Какви ли останки от вярност изпитва и до днес към сина на Араи?“
Почувства се още по-напрегнат от факта, че от Таку нямаше ни вест, ни кост. Нареди да повикат съпругата му — Томико; тя бе получила писма от него през пролетта, но оттогава нито ред. При все това не изглеждаше притеснена; беше свикнала с продължителните отсъствия на съпруга си, за които никога не получаваше обяснения.
— Ако нещо не беше в ред, владетелю Отори, щяхме бързо да научим. Сигурно неотложни дела го задържат в Хофу… вероятно нещо, което не иска да поверява на хартията — тя го погледна и добави: — Чух за жената, разбира се, но за мен това не е неочаквано. Всички мъже имат своите потребности, а той отсъства от дълго време. Не е нищо сериозно. Със съпруга ми винаги е така.
Безпокойството му се усили, а след това нарасна още повече, когато попита за екзекуцията на заложниците само за да разбере, че са още живи.
— Но минаха седмици, откакто писах, издавайки заповед за незабавната им екзекуция!
— Много съжалявам, владетелю Отори, но не сме получили… — понечи да се оправдае Сонода, но Такео го прекъсна.
— Не сте получили или ти реши да не изпълниш? — даде си сметка, че говори по-рязко, отколкото беше редно.
Сонода се опита да скрие оскърблението си.
— Уверявам ви — каза той, — ако бяхме получили нареждането ви, щяхме да го приведем в действие. От известно време се питах защо закъснява толкова. Щях да го изпълня лично, но съпругата ми се обявява в защита на милостта и състраданието.
— Изглеждат тъй млади, а момичето…
— Надявах се да пощадя живота им — отвърна Такео. — Ако семейството им бе проявило готовност да преговаря с нас, нямаше да има нужда да умрат. Но те не показаха нищо подобно, нито пратиха вест. По-нататъшното забавяне би изглеждало като слабост.
— Ще се разпоредя за утре — увери го Сонода.
— Да, вероятно така трябва — съгласи се Аи. — Вие ще присъствате ли?
— След като съм тук, длъжен съм — отвърна Такео. Присъствието на високопоставен служител при изпълнение на наказание за държавна измяна подчертаваше законовата разлика между екзекуция и убийство.
Заповедта му бе изпълнена на следния ден с меч. Когато ги доведоха в негово присъствие, преди да им завържат очите, той им каза, че баща им Госабуро е мъртъв, убит от Кикута, вероятно защото е пожелал да преговаря за живота им. Те не реагираха може би защото не му повярваха. В очите на момичето внезапно проблеснаха сълзи, но и двамата посрещнаха смъртта смело, дори дръзко. Той се възхити на куража им и съжали за безсмислената загуба, разсъждавайки с тъга, че му се падаха роднини по кръв; нямаше как да не забележи, че и двамата имаха на дланта си правата линия на Кикута… и ги познаваше от деца.
Решението бе взето съвместно с Каеде и по съвета на висшите му васали в пълно съответствие със закона. При все това му се щеше да бе станало другояче, а смъртта на момчето и момичето наистина му се стори като зла поличба.
Трийсет и четвърта глава
Докато траеше зимата, Хана и Зенко се виждаха често с Курода Ясу, за да обсъждат разгръщането на търговията с чуждоземците, и останаха много доволни, когато Ясу ги уведоми за завръщането на Дон Жоао и Дон Карло в Хофу през четвъртия месец. Но новината, че Терада Фумио е докарал флотата на Отори във вътрешното море и сега упражнява контрол над плавателните канали, далеч не ги зарадва толкова.
— Чуждоземците се хвалят, че техните кораби са много по-добри от нашите — рече Ясу. — Само ако можехме да разчитаме на тях!