— Ако имаха някакви подбуди да се обединят с нас срещу Такео… — поде Хана, разсъждавайки на глас.
— Те искат да търгуват и да печелят поклонници за тяхната религия. Предложете им едното от тях… или и двете. В замяна ще ви предоставят каквото пожелаете.
Хана не преставаше да мисли за това, докато се занимаваше с приготовленията за пътуването си до Хаги. Представяше си как ще поднесе на сестра си злъчната тайна, и изпитваше едновременно и вълнение, и страх, някакво разрушително задоволство. Но не подценяваше Такео, както бе склонен съпругът й. Знаеше колко обаятелна бе личността му, колко лесно печелеше хора на своя страна и верни поддръжници от всички сфери на живота. Беше напълно възможно да спечели и благоволението на императора и да се върне със закрилата на неговата благословия. Ето защо, докато траеше зимата, тя бе размишлявала върху нови стратегии, чрез които да подкрепя борбата на съпруга си за власт и да разпалва жаждата му за отмъщение. Щом разбра, че чуждоземците са се върнали с онази преводачка, тя реши да пътува до Хаги през Хофу.
— Трябва да дойдете с нас — заяви тя на Акио.
Той също бе чест посетител на крепостта през зимата, носейки вести от останалата част на страната и относно напредъка на Хисао и Коджи в ковачеството. Кръвта на Хана винаги закипяваше в негово присъствие. Практичната му безпощадност й се струваше истински привлекателна. Той я изгледа по обичайния си пресметлив начин. За първи път двамата бяха сами. Все още беше студено — превалящата пролет бе капризна и непостоянна, — но въздухът бе запазил аромата на цветове и току-що покълнала зеленина, а вечерите бяха по-светли. Акио бе дошъл да види Зенко, който бе извел хора и коне на тренировъчни упражнения. Първоначално бе проявил неохота да остане, но Хана бе настояла. Бе предложила вино и храна, които бе сервирала сама, обсипвайки го с комплименти и увещания, така че накрая той вече нямаше как да й откаже.
Бе смятала, че е неподатлив на ласкателства, но видя, че вниманието й му достави удоволствие и по някакъв начин го направи по-мек. Помисли си какво ли би било да спи с него; не смяташе, че някога ще го стори, но идеята за това й се стори вълнуваща. Носеше копринена роба с цвят на слонова кост, украсена с розови и червени вишневи цветчета и жерави — от онези ярки десени, които тя много обичаше. В действителност бе твърде студено за подобна одежда и кожата й бе ледена, но вече бе четвъртият месец и мисълта, че изглежда като вестител на пролетта, й харесваше — все още бе млада, кръвта й бушуваше с онзи порив, от който семената покълваха и клоните на дърветата напъпваха. Изпълнена с увереност в собствената си красота, тя дръзна да го разпита за младежа, който минаваше за негов син, както бе копняла цяла зима.
— Момчето не е взело никакви черти на баща си — отбеляза тя. — На майка си ли прилича?
Тъй като Акио не отговори веднага, тя настоя:
— Трябва да ми кажете всичко. Колкото повече мога да разкрия пред сестра ми, толкова по-силно ще бъде въздействието.
— Всичко това бе много отдавна — каза той.
— Само не се правете, че не помните! Знам как ревността дълбае своята история с безпощадно острие в сърцата ни.
— Майка му бе необикновена жена — започна той бавно. — Когато бе предложено тя да спи с Такео… това стана малко след като Племето го залови за първи път, а тогава никой не му вярваше и никой не смяташе, че ще остане при нас, за първи път изпитах страх, защото трябваше аз да й го съобщя. Това всъщност е нещо обичайно в Племето и повечето жени го изпълняват безропотно, но за Юки бе гигантско оскърбление. Когато се съгласи, изведнъж осъзнах, че тя го желаеше. Бях принуден да гледам как го съблазнява, при това неведнъж. Не подозирах, че ще изпитам такава болка, такава омраза към него. До този момент не бях мразил истински никого; убивах, защото обстоятелствата го изискваха, а не от някакви лични чувства. Той притежаваше онова, което желаех най-силно, и го захвърли. Напусна Племето. Ако някога почувства поне малко от онова, което изпитвах аз тогава, ще е някакво възмездие — Акио отправи поглед към Хана. — Изобщо не спах с нея — призна той. — Ето за какво съжалявам най-много. Ако бях опитал поне веднъж… но не исках да я докосвам, докато носеше детето му. А после я накарах да отнеме собствения си живот. Бях принуден… тя не престана да го обича; никога нямаше да възпита момчето в омраза към баща му, както сторих аз. Знаех, че той трябва да бъде част от моето отмъщение, но докато растеше, без да проявява каквито и да било способности на Племето, просто не виждах как. Дълго време го смятах за абсолютно безнадежден; по това време далеч по-изкусни убийци от Хисао се проваляха. Сега вече знам, че Хисао е избраникът. А аз ще бъда там и ще гледам! — той млъкна внезапно.