Думите бяха избликнали от душата му. „Потискал го е в себе си през всичките тези години“, помисли си Хана, смразена от това, което бе чула, и въпреки това поласкана и развълнувана, че той й се бе доверил.
— Когато Такео се върне от Източната провинция, Каеде ще бъде уведомена за всичко — заяви тя. — Това ще ги раздели. Тя никога няма да му прости. Познавам го добре — той ще избяга от нея и от света; ще потърси убежище в Тераяма. Храмът почти не се охранява. Никой няма да ви очаква. Можете да го изненадате там.
Акио седеше безмълвен с полузатворени очи. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.
— Това единствено би могло да облекчи болката ми.
Хана бе връхлетяна от желание да го притегли в обятията си, да уталожи поне част от мъката му; сигурна бе, че можеше да го утеши за смъртта — поколеба се да я нарече убийство — на съпругата му. Все пак благоразумно реши да запази това удоволствие за бъдещето. Имаше още нещо, което държеше да обсъди с Акио.
— Хисао е успял да изкове оръжие, достатъчно малко, за да се носи скрито — рече тя. — Никой не може да се приближи достатъчно близо до Такео, за да го убие с меч, но това оръжие може да се използва от разстояние, нали така?
Акио кимна и заговори по-спокойно, сякаш облекчен от смяната на темата.
— Той вече го изпробва на морския бряг. Стреля по-надалеч от лък, а куршумът е много по-бърз от стрела — замълча за момент. — Съпругът ви проявява особен интерес към използването на това оръжие заради начина, по който е умрял баща му. Иска Такео да умре също тъй позорно.
— Струва ми се справедливо — съгласи се Хана. — И ми се нрави. Но за да е сигурен успехът, нали ще дадете на Хисао възможност за репетиция? Аз бих предложила едно пробно изпълнение, за да няма съмнение, че всичко е наред, че момчето няма да се уплаши и че мерникът му е точен под напрежение…
— Владетелката Араи има ли някого предвид? — Акио я погледна право в очите и когато погледите им се срещнаха, сърцето й подскочи от вълнение.
— Всъщност да — отвърна тя тихо. — Елате по-близо и ще ви прошепна името му.
— Няма нужда — отвърна той. — Мисля, че се сещам.
Но все пак се премести, при което се озова тъй близо до нея, че тя усети дъха му и чу ударите на сърцето му. Двамата застинаха безмълвни. Преградите потракваха леко от вятъра, откъм пристанището долитаха писъци на чайки.
След малко откъм двора се разнесе гласът на Зенко.
— Съпругът ми се върна — каза тя и се изправи, без да е сигурна дали изпитваше облекчение или разочарование.
Владетелят Араи и съпругата му често пътуваха между Кумамото и Хофу; по тази причина пристигането им в пристанищния град малко след чуждоземците не беше повод за изненада. Корабът, с който бяха дошли чуждоземците, бе отплавал почти незабавно за Акаши. На борда му бяха владетелката Маруяма Шигеко, Сугита Хироши и легендарният кирин, изпратен с гордост и тъга от жителите на Хофу, които от деня на удивителната му поява в тяхното пристанище бяха почнали да проявяват към него собственическо отношение. Скоро след това Терада Фумио опъна платна, за да се присъедини към баща си — Фумифуса, заедно с флотата на Отори.
Чуждоземците бяха чести гости в резиденцията на владетеля Араи, затова фактът, че тутакси бяха поканени отново, не се възприе като нещо необичайно. Разговорът вече течеше по-непринудено, тъй като преводачката бе станала по-смела и по-уверена, а Дон Карло — по-красноречив.
— Сигурно ни мислите за много глупави — каза той, — задето не знаехме за съществуването на императора. Сега си даваме сметка, че е трябвало да се обърнем към него, тъй като ние сме представители на нашия крал, а монарсите трябва да общуват с монарси.
Хана се усмихна:
— Владетелят Коно, който наскоро се върна в столицата и когото вие срещнахте тук, е родственик на императорското семейство и ни уверява, че владетелят Араи се радва на благосклонността на императора. За съжаление поемането на властта от владетеля Отори, понастоящем начело на Трите провинции, може да се смята за незаконно, поради което той отиде да се защитава.
Дон Жоао изглеждаше особено заинтригуван, когато чу превода.