— Тогава владетелят Араи може да ни съдейства да се обърнем към негово императорско величество?
— С най-голямо удоволствие — отвърна Зенко, почервенял колкото от предчувствие за предстоящото, толкова и от виното.
Преводачката предаде думите му и после каза още няколко изречения. Дон Карло се усмихна някак скръбно, помисли си Хана, и кимна два-три пъти.
— Какво му каза? — обърна се тя безцеремонно към Мадарен.
— Простете, господарке Араи. Говорих с Дон Карло по религиозен въпрос.
— Кажете ни повече. Ние със съпруга ми живо се интересуваме от начина на живот на чуждоземците и сме открити за тяхната религия.
— За разлика от владетеля Отори, уви! — възкликна Дон Карло. — Аз си мислех, че ще прояви съпричастност, и хранех големи надежди за спасението на красивата му съпруга, но той ни забрани да проповядваме свободно, както и да построим църква.
— За нас ще бъде интересно да научим повече за всичко това — заяви любезно Хана. — А в замяна бихме искали да разберем колко кораба има вашият крал на Южните острови и за колко време може да се стигне по море от там до тук.
— Ти си замислила нещо ново — каза Зенко същата нощ, когато двамата останаха сами.
— Знам малко за религията на чуждоземците. Причината Скритите да са мразени открай време е, че пренебрегват всякаква светска власт и се подчиняват единствено на техния Таен бог. Деус на чуждоземците е същият и той изисква безпрекословна вярност.
— Аз нееднократно съм полагал клетва за вярност пред Такео — рече Зенко. — Не ми харесва идеята да ми излезе име на клетвопрестъпник като Ногучи; честно казано, това е единственото, което все още ме спира.
— Явно Такео е отхвърлил Деус… стана ясно от онова, което чухме тази вечер. Ами ако Деус избере теб да го накажеш?
Зенко се засмя.
— Виж, ако Деус се съгласи да ми докара кораби и оръжия, ще гледам да се спогодя с него.
— В случай че императорът и Деус ни заповядат да унищожим Такео, кои сме ние, че да задаваме въпроси или да отказваме подчинение? — попита Хана. — Разполагаме с подкрепата на закона, имаме и оръжието…
Погледите им се срещнаха и двамата отново избухнаха в същия необуздан смях.
— Има и друг план — каза Хана по-късно, когато градът бе утихнал и тя лежеше в обятията на съпруга си, сънлива и преситена.
Зенко вече се унасяше в сън.
— Ти си цяла съкровищница от безценни идеи — отвърна той, като я галеше лениво.
— Благодаря, господарю мой! Все пак не искаш ли да го чуеш?
— Не може ли да изчака до утрото?
— Някои неща се изричат по-леко в мрака.
Той се прозя и обърна глава към нея.
— Прошепни ми го в ухото и аз ще го обмисля, докато сънувам.
Тя го стори, след което дълго време той лежа тъй безмълвен, все едно бе заспал, но тя знаеше, че е съвсем буден. Накрая каза:
— Ще му дам още една възможност. Все пак ми е брат.
Трийсет и пета глава
Въпреки старанието на Сада и лепкавия мехлем на Ишида, когато раната върху лицето на Мая оздравя, остана белег — бледоморав контур върху скулата й, наподобяващ сянка на листо. Беше наказана по различни начини за неподчинението си — трябваше да изпълнява най-черната домакинска работа, нямаше право на сън и храна, нито разрешение да говори, но тя понесе всичко това смирено и без злоба, с ясното съзнание, че го заслужава, тъй като бе нападнала и ранила собствения си баща. Не бе виждала Таку от седмица, а Сада, макар че се грижеше за раната й, не й говореше, нито й даваше прегръдките и ласките, за които Мая копнееше. Сама през повечето време, отбягвана от всички, тя имаше предостатъчно възможности да разсъждава над случилото се. Постоянно се връщаше към един смущаващ за нея факт — след като бе разбрала, че нападателят е баща й, от очите й бяха рукнали сълзи. При все това обикновено тя не плачеше — спомняше си само един случай, когато бе в горещия извор заедно с Такео и Мики и когато бе казала на баща си за котето, което бе приспала с погледа на Кикута.
„Плача само когато татко е край мен“, помисли си тя.
Може би сълзите бяха и от гняв. Помнеше колко му се беше ядосала заради сина, за когото не бе споменал нито веднъж, за всичките други тайни, които вероятно бе крил от нея, за всичките измами между деца и родители.
Освен това си спомняше как погледът й се бе оказал по-силен от неговия, как бе чула леките му стъпки и бе доловила присъствието му, докато бе невидим. Виждаше как силата на котето се добавяше към нейната собствена и я увеличаваше. Тази сила все още я плашеше, но с всеки изминал ден, също както липсата на сън, храна и човешка дума, я изпълваше с копнеж, привличаше я все по-силно и постепенно тя започна да проумява как да я направлява.