В края на седмицата Таку прати да я повикат и я уведоми, че на следния ден потеглят за Хофу.
— Кака ти, владетелката Шигеко — рече той, — иска да се сбогува с теб — Мая просто се поклони, без да отговори, и тогава той добави: — Вече можеш да говориш, наказанието приключи.
— Благодаря ви, владетелю Таку — отвърна тя покорно, — наистина много съжалявам.
— Всички сме правили подобни неща, децата някак преживяват тези моменти. Сигурно съм ти разказвал как баща ти ме пипна в Шухо…
Мая се усмихна. Това бе история, която двете със сестра й умираха да слушат, докато бяха по-малки.
— Шизука често ни я разказваше, за да ни напомня да бъдем послушни!
— Май въздействието й е противоположно! И двамата сме късметлии, че сме си имали работа с баща ти. Не забравяй, че повечето възрастни от Племето убиват без колебание, било то дете или не.
Шигеко доведе от Маруяма две възрастни кобили сестри, предназначени за Мая и Сада; едната беше дореста, а другата за радост на Мая бе бледосива, с черна грива и опашка, която много напомняше някогашния кон на Таку — Рюме, син на Раку.
— Да, сивата може да е твоя — каза Шигеко, забелязвайки как погледът на Мая светна. — Трябва добре да се грижиш за нея през зимата — взря се в лицето на сестра си. — Вече ще мога да ви различавам с Мики — дръпна Мая настрана и продължи тихо: — Татко ми каза какво се е случило. Знам, че ти е трудно. Прави точно каквото ти казват Сада и Таку. Дръж си очите и ушите отворени, когато пристигнете в Хофу. Сигурна съм, че ще ни бъдеш полезна там.
Двете сестри се прегърнаха.
След като се разделиха, Мая почувства прилив на сили от доверието на Шигеко в нея. Това бе едно от нещата, които я крепяха през дългата зима в Хофу, когато студеният вятър не спираше да духа откъм морето, довявайки не истински сняг, а суграшица и леден дъжд. Козината на котето беше топла и тя често се чувстваше изкушена да я използва, отначало все още нащрек, а после с нарастваща увереност, докато се учеше да подчинява духа на животното на собствената си воля. Все още имаше много елементи от пространствата между двата свята, които я ужасяваха — гладните призраци с техните неутолими копнежи, съзнанието й за някакъв вид интелигентност, която я диреше, без да я познава достатъчно. Беше като светлина в мрака. Понякога се взираше в нея и чувстваше нейната привлекателност, но в повечето случаи отбягваше сиянието й и оставаше в прикритието на сенките. От време на време долавяше откъслечни думи и шепот, които не можеше да разбере.
Другото, което бе обсебило мислите й през дългата зима, бе причината да е толкова ядосана на баща си — тайнственото момче, което й се падаше полубрат, за когото никой не говореше, но по думите на Таку щеше да убие собствения им баща! Щом се замислеше за това момче, емоциите й ставаха объркани и неуправляеми, котешкият дух заплашваше да обсеби волята й и да направи онова, което желаеше — да се втурне към светлината, да се заслуша в гласа, да го разпознае и да му се подчини.
Често се будеше с писъци от кошмарите си, съвсем сама в стаята, тъй като Сада вече прекарваше всяка нощ при Таку. Лежеше будна до разсъмване, страхувайки се да затвори очи, треперейки от студ, копнеейки да усети топлината на котето и уплашена, че може да го стори.
Сада бе уредила двете да живеят в една от къщите на Муто, която се намираше между реката и имението на Зенко. Някогашната пивоварна понастоящем се използваше единствено за склад, тъй като Хофу процъфтяваше и нарасналият брой купувачи бе принудил семейството да се премести в по-просторни помещения.
Също както в Маруяма, фамилията Муто осигуриха стражи и слуги; извън къщи Мая продължи да се облича като момче, но вътре си беше момиче. Помнеше напътствията на Шигеко и си отваряше ушите, подслушваше водените шепнешком разговори около себе си, бродеше из пристанището, когато времето беше хубаво, и разказваше на Таку и Сада повечето от онова, което бе чула, но не всичко. Някои от слуховете я стъписваха и вбесяваха и тя не искаше да ги повтаря. Нито пък смееше да попита Таку за момчето, което й се падаше полубрат.