— А в замяна?
— Учуден съм, че все още не знаеш, но можеш да се досетиш — Зенко го погледна, пристъпи близо до него и го хвана за ръката. — Таку, ние сме братя и аз те обичам, каквото и да си мислиш. Нека говорим откровено. Такео няма бъдеще — защо да се проваляме с него? Присъедини се към мен, Племето отново ще се обедини; казах ти, че се свързах с Кикута. Не е тайна, че намирам Акио за много разумен и ми е приятно да общувам с него. Той ще си затвори очите за ролята ти в смъртта на Котаро — всички знаят, че тогава си бил още дете. Ще ти дам каквото пожелаеш. Такео причини смъртта на баща ни. Нямаме по-важен дълг под небето от този да отмъстим за него.
— Нашият баща заслужаваше да умре — отвърна Таку, като с мъка се сдържа да не продължи: Ти също.
— Не, Такео е самозванец, узурпатор и убиец. За разлика от баща ни, който беше истински воин.
— Гледаш Такео така, все едно се оглеждаш в спокойна вода — рече Таку. — Виждаш собственото си отражение. Ти си този, който си присвои властта — пръстите му се свиха, копнеещи да стиснат меча, тялото му изтръпна, докато се готвеше да премине в състояние на невидимост. Беше сигурен, че Зенко щеше да се опита да го убие още там, на място. Завладя го изкушение, тъй силно, че не знаеше дали щеше да успее да му противостои, да нанесе първия удар, но нещо го спираше — неохота, по-дълбока, отколкото бе осъзнавал, да отнеме живота на брат си и споменът за думите на Такео: „Немислимо е брат брата да убива. Твоят брат, също като всички, в това число и ти, мили ми Таку, трябва да се съобразявате със закона.“ Въздъхна тежко. — Кажи ми какво искаш от владетеля Отори. Нека го обсъдим заедно.
— Няма какво да обсъждаме освен свалянето му от власт и смъртта му — отвърна Зенко, без повече да прикрива гнева си. — В това или си с мен, или си против мен.
Таку стана по-предпазлив:
— Нека помисля. Ще говорим пак утре. Ти също прецени внимателно действията си. Желанието ти за отмъщение оправдава ли подпалването на гражданска война?
— Добре — отвърна Зенко. — Аа, и преди да тръгнеш… забравих да ти дам това — той извади изпод робата си бамбукова кутия и му я подаде. Таку я пое с лошо предчувствие — кутията се използваше за пренасяне на писма в Трите провинции. Ръбовете й се запечатваха с восък, върху който се полагаше печатът с герба на Отори, но тази беше отворена.
— Мисля, че е от владетеля Отори — рече Зенко и се засмя. — Надявам се да повлияе на решението ти.
Таку напусна градината бързо, очаквайки всеки момент да долови във въздуха свистенето на стрела или на кинжал. Тръгна си от резиденцията, без да се сбогува. Собствените му стражи чакаха с конете при портата. Той пое юздата на Рюме и побърза да се метне на седлото.
— Владетелю Муто — рече тихо мъжът до него.
— Какво има?
— Преди малко конят ви взе да се дави, като че не можеше да диша.
— Сигурно е от пролетния въздух… — той подмина тревогата му, обзет от своите собствени тревоги, които бяха значително по-големи.
Щом стигнаха до къщата, в която бяха отседнали, нареди на мъжете да не разседлават конете и да подготвят за път двете кобили. После влезе в стаята, където Сада го чакаше, все още облечена.
— Заминаваме — каза й той.
— Какво установи?
— Зенко не само се е спогодил с Акио, а и е сключил съюз с чуждоземците. Заяви, че е приел религията им, а в замяна те му предоставят оръжия — той й подаде кутията. — Успял е да залови кореспонденцията на Такео. Затова нямаме вести от него.
Сада извади писмото. Погледът й пробяга по редовете.
— Моли те незабавно да отидеш в Инуяма… но е било преди седмици. Сигурно вече е тръгнал от там?
— Въпреки това трябва да отидем, тръгваме още тази вечер. Луната е достатъчно ярка, за да яздим. Ако е напуснал Инуяма, ще го последвам през границата. Такео трябва да се върне и да доведе армиите от Изток. Събуди Мая, тя идва с нас. Не мога да я оставя тук в ръцете на Акио. В Инуяма и двете ще бъдете в безопасност.
Мая сънуваше един от своите обагрени в странни цветове животински сънища, в който брат й, чието лице вече бе зърнала, се появяваше с най-различни външности, понякога съпровождан от духове. Винаги изглеждаше зловещ, смъртно опасен и въоръжен със страшни оръжия и винаги я гледаше по начин, който за нея бе необяснимо смразяващ, все едно между тях имаше някакво съучастничество, все едно знаеше всичките й тайни. Притежаваше котешка душа също като нея. Тази нощ шепнеше името й, което я плашеше, тъй като не подозираше, че той го знае. Събуди се и усети, че Сада казва тихо в ухото й: