— Стани и се облечи. Тръгваме.
Без да задава въпроси, тя изпълни нареждането, тъй като зимните месеци я бяха приучили на покорство.
— Отиваме в Инуяма да се срещнем с баща ти — каза Таку, докато я вдигаше, за да я сложи на гърба на кобилата.
— Защо тръгваме посред нощ?
— Не исках да чакам до сутринта.
Когато конете поеха в тръс надолу по улицата към главния път, Сада попита Таку:
— Брат ти ще те остави ли да заминеш?
— Затова тръгваме сега. Може да нареди да ни устроят засада или да ни преследват. Бъдете нащрек, готови да се сражавате. Очаквам някакъв капан.
Хофу не бе ограден с крепостна стена, а търговията и пристанищните дейности означаваха, че хората могат да пристигат и да заминават по всяко време, следвайки луната и приливите. В нощ като тази в началото на пролетта, когато луната бе почти пълна, имаше и други пътуващи, тъй че малката група — Таку, Сада, Мая и четиримата мъже от охраната — не бе спирана, нито разпитвана. Скоро след като се съмна, спряха в една странноприемница да закусят и да пийнат горещ чай. Щом останаха сами в малкото помещение, Мая побърза да попита Таку:
— Какво се е случило?
— Ще ти обясня накратко с оглед на собствената ти безопасност. Чичо ти Араи и жена му готвят заговор срещу баща ти. Мислехме, че ще успеем да го възпрем, но внезапно положението стана твърде опасно. Баща ти трябва да се върне незабавно.
Върху лицето на Таку бе изписана умора, а тонът му бе необичайно сериозен.
— Как могат чичо и леля да се държат по такъв начин, когато синовете им живеят в нашето семейство? — попита Мая възмутена. — Трябва да уведомим мама незабавно. Момчетата трябва да умрат!
— Все едно не си дете на баща си — рече Сада. — Откъде тази ожесточеност? — но в гласа й прозвучаха обич и възхищение.
— Баща ти се надява, че на никого няма да му се наложи да умира — продължи Таку. — Затова трябва да го върнем обратно. Само той има силата и авторитета да предотврати избухването на война.
— Във всеки случай Хана се готви да тръгне от Хаги в някой от следващите дни — Сада притегли Мая до себе си и я прегърна. — Решено е да прекара лятото с майка ти и с малкото ти братче.
— Още по-зле! Трябва да предупредим мама. Ще отида в Хаги и ще й кажа каква всъщност е Хана!
— Не, оставаш с нас — отвърна Таку, прегръщайки Сада през рамо. Тримата поседяха известно време в мълчание. „Като семейство, помисли си Мая. Никога няма да забравя това — храната, която ми се стори тъй вкусна, докато умирах от глад, ароматния чай, полъха на пролетния вятър, светлината, която се мени, докато по небето пълзят грамадни облаци. Сада и Таку заедно с мен, тъй жизнени, тъй смели, съзнанието за дните, които ни предстоят да прекараме на път. Опасността…“
Денят продължи с ясно и хубаво време. Около пладне вятърът стихна, облаците изчезнаха на североизток, а небето стана чисто и сияйно синьо. Шиите и хълбоците на конете потъмняха от пот, когато напуснаха крайбрежната равнина и започнаха да се изкачват към първия проход. Гората около тях все повече се сгъстяваше; от време на време се обаждаше по някоя подранила цикада. Мая започна да чувства умора. Ритмичната походка на конете и топлината на следобеда все повече я успиваха. Помисли си, че сънува, и внезапно видя Хисао; тутакси се стресна и се разсъни.
— Някой ни следва!
Таку вдигна ръка и те спряха. И тримата го чуха — тропот на конски копита, който все повече се приближаваше към тях по склона.
— Продължете напред с Мая — каза Таку на Сада. — Ние ще ги задържим. Не са кой знае колко, най-много дузина. После ще ви настигнем.
Той даде рязка команда на мъжете от охраната, които свалиха лъковете си, отбиха встрани от пътя и изчезнаха сред бамбуковите стволове.
— Тръгвайте! — нареди той на Сада.
Тя неохотно подкара коня си в лек галоп и Мая я последва. Известно време яздеха бързо, но когато конете почнаха да се изморяват, Сада спря и погледна назад.
— Мая, какво чуваш?
Стори й се, че долавя дрънчене на стомана, цвилене на коне, писъци и бойни викове, последвани от някакъв друг звук, смразяващ и жесток, който отекна из прохода, подплашвайки птиците, които запърхаха във въздуха с тревожно писукане. Сада също го чу.
— Имат пушки! — възкликна тя. — Стой тук… не, продължавай напред, скрий се. Аз трябва да се върна, не мога да оставя Таку.