— Нито пък аз — промълви Мая и обърна изморената кобила в посоката, от която бяха дошли, но в този момент в далечината зърнаха облак прах, чуха тропота на галопиращи копита и видяха сивия кон, развял черна грива.
— Идва! — викна Сада с облекчение.
Таку препускаше с меч в ръка, обляна в кръв, негова или чужда — нямаше как да се разбере. Щом ги видя, извика нещо, но Мая не разбра думите му, тъй като още докато ги произнасяше, Рюме вече падаше — озова се първо на колене, а после на една страна. Стана толкова бързо — конят се строполи мъртъв и хвърли Таку на пътя.
Сада тутакси препусна към него. Кобилата пръхтеше тежко с обезумял поглед, усетила присъствието на смъртта. Таку с мъка се изправи на крака. Сада спря кобилата до него, сграбчи протегнатата му ръка и го издърпа зад себе си.
„Добре е, помисли си Мая с прояснена от облекчение мисъл. Нямаше да успее, ако беше ранен.“
Таку не беше тежко ранен, макар че зад гърба му на пътя останаха множество трупове — собствените му хора и повечето от нападателите. Усещаше една рана върху лицето си, която му смъдеше, и друга върху ръката, която стискаше меча. Усети силния гръб на Сада, когато я обгърна с ръце, и в този миг отекна нов изстрел. Таку почувства как куршумът го уцели във врата и го прониза; после вече падаше, а заедно с него и Сада, а върху тях се строполи и конят. Някъде отдалеч долови писъците на Мая. „Бягай, дете, бягай“, искаше да каже, но нямаше време. Очите му се изпълниха с ослепителната синева на небето над него — светлината се завъртя и угасна. Времето изтичаше. Едва успя да си каже: „Умирам, трябва да се съсредоточа върху смъртта си“, когато мракът погълна мислите му завинаги.
Кобилата на Сада успя да се изправи, дращейки с копита, и в тръс се приближи до кобилата на Мая, като цвилеше високо. Двете кобили бяха подплашени, готови да се изправят на задните си крака въпреки умората. С природа на Отори, Мая бе загрижена за конете — не биваше да им позволи да избягат. Приведе се и хвана увисналите юзди на другата кобила, но после вече не знаеше какво да прави. Трепереше цялата, конете също; не можеше да откъсне очи от мястото, където на пътя лежаха трите трупа — на известно разстояние от нея конят Рюме, после Сада и Таку, вплетени заедно в смъртта.
Пое обратно, слезе от кобилата и коленичи до тях. Взе да ги докосва и да ги вика по име.
Клепачите на Сада трепнаха, тя бе още жива. Мъката в гърдите на Мая заплашваше да я задави. Трябваше да отвори уста и да изкрещи:
— Сада!
Сякаш в отговор на писъка й внезапно на пътя се появиха две фигури, точно зад Рюме. Знаеше, че трябва да избяга от тях, да стане невидима или да приеме формата на котето и да изчезне в гората — тя беше от Племето, можеше да надхитри всеки. Но се чувстваше скована от потрес и мъка; освен това не искаше да продължи да живее в този нов, безсърдечен свят, който бе позволил Таку да умре под свежия лазур и яркото слънце.
Остана между двете кобили, стиснала в ръце юздите им. Мъжете се отправиха към нея. Едва ги бе зърнала предишната нощ, но ги разпозна тутакси. И двамата бяха въоръжени — Акио с меч и кинжал, а Хисао с пушка. И двамата бяха от Племето, нямаше да й пощадят живота, защото бе дете. „Трябва поне да окажа съпротива“, помисли си тя, но по някаква странна причина не искаше да пусне кобилите.
Момчето насочи оръжието си към нея и я загледа втренчено, докато спътникът му обръщаше телата. Сада изстена тихо. Акио коленичи, взе кинжала в дясната ръка и бързо преряза гърлото й. После се изплю върху застиналото в покой лице на Таку.
— Смъртта на Котаро е почти отмъстена — рече той. — Двамата Муто вече си платиха. Сега остава само Кучето.
— А този кой е, татко? — попита момчето озадачено, сякаш с чувството, че я познава.
— Конярчето ли? — попита мъжът. — Явно хич не му върви!
Той тръгна към нея и тя се опита да срещне погледа му, но той избягваше да я гледа в очите. Връхлетя я ужас. Не биваше да му позволява да я хване. Единственото, което искаше, бе да умре. Пусна юздите на кобилите и подплашени, двете отскочиха назад. Мая измъкна кинжала от пояса си и вдигна ръка, за да го забие в гърлото си.
Акио се устреми към нея с нечовешка бързина, по-шеметно и от предишната нощ, връхлетя и я сграбчи за китката. Изви я назад и ножът падна от ръката й.
— Само че кое конярче се опитва да пререже собственото си гърло? — попита той подигравателно. — Подобно на жена на воин? — както я държеше с желязна десница, я дръпна за дрехите и бръкна с другата ръка между краката й. Тя изпищя и взе да се съпротивява, когато насила отвори юмрука й. Щом видя правата линия, пресичаща дланта й, лицето му се изкриви в усмивка. — Значи така! — възкликна той. — Вече знаем кой ни е шпионирал снощи — Мая реши, че с нея е свършено. Но той продължи: — Това е дъщерята на Отори, една от близначките; белязана е като Кикута. Може да се окаже доста полезна за нас, тъй че засега ще я пощадим — после се обърна към нея: — Знаеш ли кой съм? — тя знаеше, но нямаше да му отговори. — Аз съм Кикута Акио, главата на твоето семейство. Това е синът ми Хисао.