Тя го беше разпознала, защото изглеждаше точно както в сънищата й.
— Истина е, аз съм Отори Мая — рече тя, обръщайки се към момчето. — И освен това съм твоя сестра…
Искаше да му каже и повече, но Акио я хвана за врата, напипа съответното място върху артерията и я държа, докато тя потъна в несвяст.
Трийсет и шеста глава
Шигеко бе плавала многократно с кораб между Хаги и Хофу, но никога не бе пътувала по-далеч на Изток, покрай охраняваното крайбрежие на Ограденото море, където се намираше Акаши. Времето бе хубаво, въздухът — кристалночист, а вятърът от юг — умерен и в същото време достатъчно силен, за да издуе новите платна на кораба и да го понесе през синьо-зелените води. Във всички посоки около тях от морето стърчаха малки острови с тъмнозелени, обрасли с кедри склонове и обримчени в бяло брегове. Видя яркочервените порти на някакво светилище, проблясващи на пролетното слънце, тъмните кипарисови покриви на храмовете и изненадващо белите зидове на воинска крепост.
За разлика от Мая тя никога не бе страдала от морска болест дори и в бушуващо море, на път за Хаги или Маруяма, когато североизточните ветрове се носеха над стоманеносивите води и дълбаеха бездни или издигаха канари в пенестата им повърхност. Корабите и пътуването с тях я изпълваха с радост и възхита — мирисът на море, многобройните греди и съоръжения, плющенето на платната, плисъкът на водата зад кърмата, скърцането на дървото, песента на врязващия се във вълните корпус.
Трюмовете на кораба бяха пълни с всевъзможни дарове, както и с украсени седла и стремена за Шигеко и Хироши, с официални и церемониални одежди — до една прясно везани, боядисани и изрисувани от най-изкусни занаятчии от Хаги и Маруяма. Но най-важните дарове се намираха на самата палуба под сламен заслон: конете, отгледани в Маруяма — всеки поотделно завързан с две въжета през главата и с ремък под корема, — и киринът с шнурове от червена коприна. Шигеко прекарваше голяма част от деня край животните, преизпълнена с гордост заради великолепното здраве и красота на конете, тъй като ги бе отгледала лично. Два от тях бяха на петна — един светъл и един тъмен, имаше още дорест, черен. Всички те я познаваха и, изглежда, компанията й им доставяше удоволствие. Следваха я с поглед, когато ги оставяше, за да обикаля палубата, и цвилеха тихо. Тя нямаше опасения да се раздели с тях. Такива хубави коне щяха да бъдат ценени и обгрижвани и макар че може би нямаше да я забравят, нямаше и да страдат за нея. Повече се притесняваше за кирина. Въпреки благостта си екзотичното същество не притежаваше общителната природа на конете.
— Опасявам се, че ще се изнерви, когато го разделим от нас и от останалите му другари — каза тя на Хироши следобед на третия ден от заминаването им от Хофу. — Виж как постоянно обръща глава в посока към дома. Сякаш тъгува за някого, може би за Тенба.
— Забелязах, че когато си наблизо, опитва да се приближи плътно до теб — отвърна Хироши. — Наистина ще му липсваш. Учуден съм, че си готова да се разделиш с него.
— Аз съм си виновна! Предложението беше мое. Това е съвършен подарък; дори императорът трябва да бъде удивен и поласкан. Но ми се ще да беше вещ… нещо от слонова кост или скъпоценен метал, защото тогава нямаше да има чувства и нямаше да се притеснявам.
Хироши впери в нея многозначителен поглед:
— Все пак това е само едно животно. Може да не страда, колкото си мислиш. Ще се грижат добре за него, ще го хранят подобаващо.
— Животните са способни на силни чувства — отвърна рязко Шигеко.
— Но няма да изпитва същите емоции, които вълнуват човешките същества, когато са разделени от онези, които обичат — очите на Шигеко срещнаха неговите; няколко мига тя го гледа настоятелно, докато накрая той пръв отмести поглед. — А и може изобщо да не се чувства самотен в Мияко, защото ти ще бъдеш там — допълни той глухо.