При все това възторжените викове, танците, цветята и знамената не можеха да разсеят тягостното чувство у Такео. Беше притеснен от мълчанието на Таку и от онова, което можеше да означава — отстъпничество или смърт. Което и да е от двете бе гибелно, а и какво бе станало с Мая? Изпитваше неистово желание да се върне и да разбере сам, при все това с всеки ден пътуването го отдалечаваше от вероятността да получи някакви вести. След задълбочен размисъл, част от който сподели с Минору, взе решение да остави братята Курода в Инуяма, като им заяви, че двамата ще са му по-полезни там и че очаква от тях незабавна вест, в случай че пристигнат новини от Таку.
— Джун и Шин не са особено доволни — докладва му Минору. — Попитаха ме какво са сторили, та са загубили доверието на владетеля Отори.
— В Мияко няма семейства, които принадлежат към Племето — отвърна Такео. — Те наистина не ми трябват там. Само че, знаеш ли, Минору, доверието ми в тях вече е подкопано — не заради някакви техни чувства, а просто защото знам, че преди всичко те ще останат верни на Племето.
— Мисля, че би могъл да им имаш по-голямо доверие — заяви Минору.
— Е, може пък да се окаже, че ги спасявам от един твърде болезнен избор и след време ще ми бъдат благодарни — заяви Такео шеговито, но всъщност двамата му телохранители от Племето му липсваха — без тях се чувстваше гол и уязвим.
Четири дни след като напуснаха Инуяма, минаха покрай Хиноде — селото, където двамата с Шигеру бяха спрели да починат след бягството им от войниците на Ийда Садаму и от клането в Мино.
— Родното ми място се намира само на ден път от тук — отбеляза той, обръщайки се към Гемба: — Не съм ходил там близо осемнайсет години. Питам се дали селцето още съществува. Точно там Шигеру спаси живота ми. Чудя се как дръзвам да се появявам пред императора. Те всички ще ме презират за произхода ми.
Двамата с Гемба яздеха един до друг по тесния път и той говореше тихо, за да не ги чуе никой друг. Гемба впери поглед в него и отвърна:
— Знаеш, че съм донесъл от Тераяма всички документи, които удостоверяват произхода ти — че владетелят Шигемон е твой дядо и че осиновяването ти от Шигеру е напълно законно… и потвърдено от клана. Никой не може да оспорва законността на положението ти.
— Само че императорът вече го стори.
— Ти носиш меча на Отори и си благословен с всички знаци на Божественото одобрение — усмихна се Гемба. — Вероятно не си осъзнал удивлението в Хаги, когато Шигеру те е отвел у дома — толкова приличаш на Такеши. Изглеждаше като чудо — преди да умре, известно време Такеши живя в нашето семейство. Беше най-добрият приятел на по-големия ми брат, на Кахей.
— Да, Чийо ми е разказвала… Спомням си нещо, което Шигеру каза, когато за първи път се срещнах с Кенджи: „Не съм създаден за отчаяние.“ Често мисля за тези негови думи и за смелостта му, когато пое към Инуяма под зоркия поглед на Абе и хората му.
— Трябва да кажеш същото и на себе си… ти не си създаден за отчаяние.
Такео отвърна:
— Така трябва да изглеждам, но всъщност, както голяма част от живота ми, това е само поза.
Гемба се засмя:
— Добре, че многобройните ти умения включват и превъплъщението. Не се подценявай. Твоята природа вероятно е по-мрачна от природата на Шигеру, но не е по-малко силна. Виж какво си постигнал — близо шестнайсетгодишен мир. Ти и жена ти обединихте всички воюващи фракции в Трите провинции и поддържате благоденствието на страната в съвършен баланс. Дъщеря ти е твоята дясна ръка, у дома разполагаш с пълната подкрепа на съпругата си. Имай доверие в тях. Ще впечатлиш императорския двор, както само ти умееш. Повярвай ми! — Гемба млъкна и след малко продължи да си тананика невъзмутимо.
Думите му не бяха просто утешителни, въздействието им бе като някакъв вид освобождение; не уталожиха тревогата на Такео, но му помогнаха да я превъзмогне и да я подчини на висшата цел. Съзнанието и тялото му се отпуснаха, което незабавно се отрази и на коня му — Тенба приведе глава и удължи крачка.
Такео усети как всичките му сетива се пробуждат — слухът му доби остротата, която притежаваше като седемнайсетгодишен; отново започнаха да се проявяват и окото, и десницата на художника. Докато диктуваше писма на Минору посред нощ, изпитваше копнеж да му вземе четката. Понякога го правеше и по същия начин, по който пишеше, поддържайки осакатената си десница с лявата и хващайки четката с двата си оцелели пръста, той бързо нахвърляше някаква картина, запечатала се в съзнанието му по време на изминатия преход — летящо сред кедрите ято врани, наподобяващ писмото на чуждоземците низ гъски, носещи се над канара с причудлива форма, мухолов и камбанка на фона на тъмна скала. Минору събираше скиците и ги пращаше с писма до Каеде, а Такео се сети за рисунката, която й бе подарил преди толкова години в Тераяма. Дълго време осакатената му десница го бе възпирала да рисува, но се бе научил да преодолява немощта й, което бе развило естествения му талант в неповторим и удивителен стил.