— Ще ти се наложи да го сториш със Сага Хидеки — рече Гемба, — тъй като понастоящем две трети от страната се намира под негов контрол, в това число самият император.
— Но ние никога няма да му позволим да наложи управлението си над Трите провинции — заяви Кахей.
Такео не изрази открито несъгласие с Кахей, но както винаги, самият той размишляваше задълбочено върху бъдещето на земите си и търсеше най-добрия начин да обезпечи сигурността им. Нямаше никакво намерение да отстъпи управлението на Зенко, но пък и не желаеше да ги види отново разпокъсани и разсипани от битки. Не вярваше, че императорът е божество, което заслужава преклонение, но признаваше същественото място на трона му като символ на единението и беше готов да се подчини на волята на императора, за да съхрани мира и да засили единството на цялата страна.
„Само че няма да отстъпя Трите провинции на Зенко, той бе твърдо решен да отстоява това свое убеждение. Никога няма да допусна да управлява на мое място.“
Минаха през прохода, когато луната вече намаляваше, и преди следващото пълнолуние наближиха Санда — малко градче по пътя между Мияко и Акаши. Докато се спускаха в долините, освен че оглеждаха пътя за връщане и мястото, където в случай на нужда неголям отряд воини би могъл да направи маневра и да се сражава с евентуални преследвачи, Такео проучваше състоянието на селата, организацията на земеделието и здравето на децата, като често отбиваше от пътя и навлизаше в околните райони. С удивление установи, че не е непознат за местните жители — те реагираха така, все едно сред тях внезапно се бе озовал легендарен герой. През нощта чуваше слепи певци, които редяха предания за клана Отори — разказваха за предателството и смъртта на Шигеру, за падането на Инуяма и за битката при Асагава, за отстъплението към Кате Джинджа и за превземането на град Хаги. Имаше съчинени и нови песни за кирина, който ги чакаше в Санда, и за красивите дъщери на владетеля Отори.
Земята бе жестоко занемарена — той бе потресен от полуразрушените къщи и от необработените ниви. Разпитвайки земеделските стопани по пътя, научи, че всички местни владения били въвлечени в жестоки сражения като последен опит да се даде отпор на Сага, но преди две години претърпели поражение и се предали окончателно. Оттогава задължителната военна повинност и принудителният труд източвали мъжката работна сила от селата.
— Но сега поне живеем в мир и можем да благодарим за това на владетеля Сага — обясни му един старец.
„Само че на каква цена“, каза си Такео. Щеше му се да ги разпита повече, но когато наближиха града, усети, че не е правилно да се държи толкова непринудено, върна се при свитата си и продължи напред с подобаваща официалност. Мнозина го последваха с надеждата да видят кирина със собствените си очи и когато пристигнаха в Санда, вече ги съпровождаше огромна тълпа, която продължи да нараства, тъй като жителите на града се стичаха по улиците да го посрещнат, вееха флагове и хоругви, биеха барабани и танцуваха. Санда бе израснал като тържище и затова нямаше крепост или укрепления. Носеше белезите на разруха от войната, но повечето от изгорелите магазини и жилища бяха построени отново. Близо до храма имаше няколко големи къщи, които предоставяха подслон на приходящи. На главната улица пред тях Такео бе посрещнат от малка група воини — те носеха флагове с двата планински върха близнаци, представляващи гербът на клана Сага.
— Владетелю Отори — рече водачът им, грамаден набит мъж, който събуди у Такео неприятни спомени за Абе, главния оръженосец на Ийда. — Аз съм Окуда Тадамаса. Това е моят най-голям син — Тадайоши. Нашият велик господар и генерал на императора ви поздравява с добре дошли. Изпратени сме да ви съпровождаме, докато пристигнете при него.
Той говореше официално и вежливо, но преди Такео да успее да отговори, Тенба изцвили високо, а над покрития с керемиден покрив зид на градината на най-голямата странноприемница изникна главата на кирина с ветрилообразни уши и огромни очи, щръкнала върху дългия, нашарен с петна врат. При появата й струпалото се наоколо множество изкрещя въодушевено в един глас. Киринът сякаш търсеше с поглед и нос своя стар другар. Видя Тенба и изражението му се смекчи, все едно се озари в усмивка, а на струпалите се на улицата хора се стори, че се усмихва на владетеля Отори.