Дори Окуда не се сдържа и погледна към него. На лицето му за момент се изписа почуда. Опулил очи, той стегна мускули в усилие да се овладее. Синът му — момък на около осемнайсет години — се усмихваше открито.
— Благодаря на вас и на владетеля Сага — заяви Такео невъзмутимо, без да обръща внимание на вълнението наоколо, все едно киринът бе най-обикновено същество, не по-различно от котка. — Надявам се, че ще ми окажете честта да вечеряте с мен и с дъщеря ми.
— Предполагам, че владетелката Маруяма ви очаква вътре — рече Окуда. — За мен ще бъде истинско удоволствие.
Всички слязоха от конете. Конярите дотърчаха, за да поемат юздите. Прислужници побързаха към края на верандата с купи вода, за да умият нозете на пътниците. Появи се и самият съдържател на странноприемницата. Важна фигура в управата на града, той бе плувнал в пот от напрежение. Поклони се доземи, после скочи на крака, организира прислужниците и слугите с куп изсъскани заповеди и пляскане на ръце и въведе Такео и Гемба в главната приемна.
Обстановката в помещението беше прилична, макар и далеч не пищна. Постелките бяха нови и ухаеха на чисто, а вътрешните врати водеха към малка градина с няколко непретенциозни храста и един необичаен черен камък, който наподобяваше миниатюрна двувърха планина.
Такео се взря в него, заслушан в суматохата, която цареше в странноприемницата, в тревожния глас на собственика, в трескавата дейност в кухнята, където се приготвяше вечерята, в цвиленето на Тенба откъм конюшните и накрая в гласа на дъщеря си, в стъпките й отвън. Вратата се плъзна встрани и той се обърна.
— Татко! Вече нямах търпение да те видя!
— Шигеко — подхвана той и после възкликна с искрена обич: — Владетелко Маруяма!
Гемба беше седнал в сянката на вътрешната веранда. Сега се изправи и възкликна също като Такео:
— Владетелко Маруяма!
— Владетелю Мийоши! Толкова се радвам да ви видя!
— Хм, хм — каза той и се усмихна широко, с искрено удоволствие. — Изглеждате много добре.
Наистина, помисли си Такео, дъщеря му не само въплъщаваше чудната красота на младостта, но и излъчваше силата и увереността на зряла жена, на истинска владетелка.
— Виждам, че повереникът ти е пристигнал в добро здраве — отбеляза Такео.
— Точно се връщам от ограждението на кирина. Така се зарадва, като видя Тенба. Беше много трогателно. А ти добре ли си? Вашето пътуване бе далеч по-трудно. Да не би да имаш силни болки?
— Добре съм. В това меко време са поносими. Гемба е ненадминат спътник, а твоят кон е чудо.
— Май нямаш вести от къщи?
— Така е, но тъй като не съм и очаквал, мълчанието не ме тревожи. А къде е Хироши?
— Оглежда конете и кирина — отвърна Шигеко невъзмутимо. — Със Сакаи Масаки, който дойде с нас от Маруяма.
Такео се взря в лицето й, но то не изразяваше никаква емоция. После попита:
— Получи ли се някаква вест от Таку в Акаши? Шигеко поклати глава:
— Хироши очакваше нещо, но никой от роднините му там не бе получавал вест от него. Възможно ли е да се е случило нещо лошо?
— Не знам, мълчи от толкова време.
— Видях го за кратко с Мая в Хофу, преди да тръгнем. Мая дойде да види кирина. Изглеждаше добре — по-уравновесена и подготвена да приеме дарбите си и по-способна да ги управлява.
— Ти гледаш на това обсебване като на дарба ли? — попита той изненадан.
— Ще бъде — отвърна Гемба вместо нея и двамата с Шигеко си размениха усмивки.
— Тогава кажете ми, учители мои — рече Такео, прикривайки с ирония лекото си раздразнение, че го изключват, — да се тревожа ли за Таку и Мая?
— След като не можеш да сториш нищо за тях — поясни Гемба, — няма смисъл да пилееш енергията си в тревога. Лошите новини пристигат бързо, тъй че скоро ще разбереш.
Такео прие мъдростта в думите му и се опита да не мисли повече по въпроса. Но през нощите, които последваха, докато пътуваха нататък към столицата, често виждаше в сънищата си близначките и в онзи друг свят на сенките осъзна, че двете са подложени на някакво странно изпитание. Мая сияеше като злато, извличайки цялата светлина от Мики, която в сънищата му притежаваше изяществото и остротата на тъмен меч. Веднъж ги видя като котето и неговата сянка; извика ги, но макар че се обърнаха, те не го забелязаха, а хукнаха с безшумни нозе по някакъв избледнял път и накрая се озоваха толкова далеч, че той вече не ги чуваше и не можеше да ги защити. Събуждаше се след тези сънища с болезнено чувство за загуба от съзнанието, че дъщерите му вече не са деца, че дори невръстният му син накрая ще порасне, ще стане мъж и ще се опълчи срещу него, че родителите създават деца на този свят само за да бъдат изместени от тях, че цената на живота е смъртта.