Посегна инстинктивно към меча си, осъзна, че е без оръжие, и усети обичайното моментно любопитство, което го пронизваше винаги щом се изправеше лице в лице със собствената си тленност — дали този опит за покушение нямаше да се окаже успешен, — и всичко това в мига, преди да оставят паланкина на земята. Щом слезе, той се втурна обратно към портите, без да обръща внимание на помощниците си, и претърси с поглед развълнуваната тълпа, като се питаше дали не бе сгрешил. Чуваше как множество гласове припяват името му и му се стори, че сред тях откроява един познат глас, а после видя момичето.
Веднага позна, че е Муто, но му трябваха миг-два, докато се сети коя е. Беше Маи — сестрата на Сада, която бе изпратена в къщата на чужденците да научи езика им и да ги шпионира.
— Веднага ела вътре — заповяда й той. Щом се озоваха в къщата, нареди на стражите да затворят и да залостят портите, а после се обърна към момичето. То изглеждаше изтощено и мръсно от дълъг път. — Какво правиш тук? Носиш ли вести от Таку? Джун ли те изпрати?
— Трябва да говоря с владетеля Отори насаме — прошепна Маи.
Той видя скръбта, стаена в гънките около устата и в очите й, и сърцето му запрепуска в уплах от онова, което му предстоеше да чуе.
— Чакай тук. Веднага ще пратя да те повикат.
Нареди на прислужниците да му помогнат да съблече официалните одежди и после ги отпрати, като им заръча да му доведат момичето, да донесат чай и да се погрижат да остане сам, като не пускат никого — дори дъщеря му, дори владетеля Мийоши.
Маи влезе в стаята и коленичи пред него. Пристигна прислужница с купички чай; Такео взе една и я подаде на момичето. Вече се здрачаваше; въпреки топлата вечер то беше бледо и трепереше.
— Какво се е случило?
— Владетелят Таку и сестра ми са мъртви, господарю.
Макар и не неочаквана, вестта се стовари върху него като зашеметяващ удар. Той се втренчи в Маи, почти онемял от това, което бе чул, усещайки как във вените му плъзва вълна от мъчителна скръб. Остана безмълвен, само я подкани с жест да продължи.
— Твърди се, че били нападнати от разбойници на един ден път от Хофу.
— Разбойници ли? — повтори той недоумяващо. — Че какви разбойници има в Средната провинция?
— Това е официалната версия, изнесена от Зенко — отвърна Маи. — Но Зенко прикрива Кикута Акио. Носи се слух, че Акио и синът му са убили Таку, отмъщавайки за смъртта на Котаро. Сада е загинала с него.
— А дъщеря ми? — прошепна Такео с напиращи в очите му сълзи.
— Владетелю Отори, никой не знае къде е. Не е била убита по същото време, но дали е избягала, или е в ръцете на Акио…
— Дъщеря ми в ръцете на Акио? — повтори той вцепенен.
— Може да е избягала — предположи неуверено Маи. — Но не е успяла да стигне до Кагемура или Тераяма, нито другаде, където би могла да потърси убежище.
— Съпругата ми знае ли?
— Нямам представа, господарю.
Той усети, че има и още нещо, някаква друга причина, поради която момичето бе извършило това дълго пътуване, вероятно без разрешение от Племето и без знанието на никого, дори на Шизука.
— Но майката на Таку сигурно е била уведомена?
— И това не знам. Нещо се е случило с мрежата на Муто, господарю. Съобщенията се изпращат в грешна посока или се четат не от когото трябва. Хората говорят, че Муто искали да се върнат някогашните времена, когато Племето разполагало с действителна власт. Кикута Акио се е сближил със Зенко и мнозина от Муто одобряват новото им приятелство… казват, че било както някогашните отношения между Кенджи и Котаро, преди…
— Преди да се появя аз — отбеляза Такео мрачно.
— Не мога да кажа такова нещо, владетелю Отори. Всички във фамилията Муто са положила клетва за вярност към вас и Таку и Сада ви бяха предани. На мен това ми стига. Тръгнах от Хофу, без да кажа на никого, с надеждата да настигна господарката Шигеко и господаря Хироши, но те ме бяха изпреварили с няколко дни. Просто ги следвах, докато накрая се озовах в столицата. Шест седмици съм била на път.
— Много съм ти признателен — спомни си, че тя също бе опечалена. — И искрено съжалявам за смъртта на сестра ти, загинала, служейки на моето семейство.
Очите на Маи заблестяха на светлината на лампата, но останаха сухи.
— Нападнали са ги с пушки — отбеляза тя горчиво. — Никой не би могъл да ги убие с обикновено оръжие. Таку е бил уцелен във врата; сигурно е умрял за миг от загуба на кръв; същият куршум е съборил Сада от коня, но тя не е издъхнала от падането, гърлото й е било прерязано.