— Акио разполага с пушки? Откъде може да ги е взел?
— Цялата зима остана в Кумамото. Сигурно Араи са го снабдили; те търгуват с чуждоземците.
Той застина безмълвен, спомняйки си внезапно как бе сграбчил Таку за врата, когато се бе събудил и го бе хванал в стаята си в Шухо — по онова време Таку бе девет-десетгодишно момче; беше издул мускулите на врата си, за да се направи на по-голям и по-силен. Споменът, последван от много други, почти го смаза. Закри лице с ръка и положи неистово усилие да сподави риданията си. Скръбта му се усилваше от едва сдържан гняв към Зенко, когото бе пощадил, за да го види сега като съучастник в смъртта на брат му. „Таку смяташе, че Зенко трябва да бъде убит, спомни си той; така мислеше дори Шизука. А сега загубихме брата, от когото най-малко можехме да се лишим.“
— Владетелю Отори — обади се несигурно Маи. — Да повикам ли някого при вас?
— Не! — отвърна той, възвръщайки самообладанието си, преодолял мига на слабост. — Не си запозната с обстоятелствата около нас. Не казвай на никого! Нищо не трябва да попречи на планираните през следващите няколко дни събития. Ще се проведе състезание, в което ще участват дъщеря ми и владетелят Хироши. Не бива да си отвличат вниманието по никакъв начин. Не бива да научават за това преди края на надпреварата. Никой не бива да знае какво се е случило!
— Но вие трябва незабавно да се върнете в Трите провинции! Зенко…
— Ще се върна веднага щом мога, по-рано, отколкото бях планирал. Но не мога да оскърбя домакините си — владетеля Сага, самия император. Нито мога да позволя Сага да се досети за предателството на Зенко. В момента се ползвам с известно благоразположение… но това може да се промени във всеки един момент. Щом състезанието приключи и бъдем наясно с резултата, ще организирам връщането си. Това означава, че ще се изложим на риск да ни хванат дъждовете, но няма как. Ти ще пътуваш с нас, разбира се, но сега трябва да те помоля да стоиш настрана от тази къща. Шигеко може да те познае. Само до вдругиден. После ще трябва да кажа и на нея, и на Хироши.
Той се разпореди Маи да получи пари и да й се осигури подслон, след което тя си тръгна с обещанието да дойде след два дни.
Тъкмо бе напуснала резиденцията, когато Шигеко се върна заедно с Гемба. Бяха отишли да проверят конете, да подготвят седлата и юздите за следващия ден и да обсъдят стратегията си. Обикновено овладяна и спокойна, сега Шигеко сияеше от въодушевление заради събитията от изминалия ден и предстоящото състезание.
Такео изпита облекчение, тъй като при нормални обстоятелства тя би забелязала неговото мълчание и унилост; благодарен бе и на сумрака в стаята, който й попречи да види добре лицето му.
— Трябва да ти върна Джато, татко! — рече тя.
— Категорично не — отвърна той. — Получила си го лично от императора. Сега Джато е твой.
— Ама наистина, твърде ми е дълъг — възропта тя.
Такео се насили да се усмихне:
— При все това е твой.
— Ще го дам в храма, докато…
— Докато какво? — подкани я той.
— Докато твоят или моят син порасне достатъчно, за да го носи.
— Няма да му е за пръв път да си почива там — отвърна той. — Но Джато е твой и те утвърждава като наследница не само на Маруяма, но и на Отори.
Такео осъзна, че признанието на императора правеше въпроса с нейния брак още по-неотложен. Който станеше неин съпруг, щеше чрез нея да получи и Трите провинции, при това с благословията на императора. Каквито и да бяха изискванията на Сага, Такео нямаше да откликне незабавно, не и преди да се посъветва с Каеде.
Изпита непреодолим копнеж по Каеде, но не само по тялото й; неистовото желание, разпалвано от скръбта, бе и за нейната мъдрост, чистота и нежна сила. „Не представлявам нищо без нея“, помисли си. Копнееше да се върне у дома.
Не беше трудно да убеди Шигеко да се оттегли рано; Гемба също отиде да си легне, оставяйки го сам в очакване на една дълга нощ и на следващия ден, завладян от скръб и тревога, неспособен да обуздае чувствата си.
Четирийсета глава
Както винаги, Минору пристигна на разсъмване, следван от прислужниците, които носеха чай.
— Денят обещава да е хубав — отбеляза той. — Записах всичко, което се случи през вчерашния ден, така ще сторя и днес.
Когато Такео пое свитъка, без да отвърне, писарят добави колебливо: