След продължително съвещаване съдиите обявиха резултата от втория рунд за равен.
— Сега може да оповестят решението на императора — обяви мъжът, седящ до Такео. — Този начин е много популярен — така се взема решение цялото състезание да завърши наравно.
— Не ми се струва много вероятно, тъй като смятам, че владетелят Сага е смятан за най-вещия в този спорт.
— Прав сте, разбира се, аз просто не исках да… — човекът изглеждаше силно смутен и след няколко мига неловко мълчание се извини, като се отдалечи, за да се присъедини към друга група. Заговори с тях шепнешком, но Такео чу думите му съвсем ясно. — Наистина, непоносимо ми е да седя до владетеля Отори, докато той посреща собствената си смъртна присъда. Не мога да се наслаждавам на състезанието от жалост към него!
— Говори се, че това състезание е извинение за него да се оттегли от властта, без да е победен в битка. Той не възразява, тъй че няма защо да го съжаляваш.
После над цялата арена се възцари тишина, когато Шигеко влезе в кръга и Ашиге се впусна в галоп. Нямаше сили да я гледа, при все това не можеше да откъсне очи от нея. След мъжете състезатели тя изглеждаше мъничка и крехка.
Въпреки въодушевлението на тълпата, необуздания лай на кучетата и нарастващото напрежение кон и ездач изглеждаха съвършено спокойни. Конят се носеше бърз и грациозен, а младата жена на седлото яздеше с изправен гръб и ведро изражение. Миниатюрният й лък и стрели предизвикаха възклицания на изненада, които преминаха във възхита, когато първата леко мушна кучето отстрани. То се опита да я захапе, сякаш беше муха, но изобщо не изпита болка, нито уплаха, а после сякаш усети, че това е игра, и то такава, която му доставяше удоволствие. Шигеко се приведе и пусна втората стрела съвсем леко, все едно погали кучето по врата. То поклати глава и размаха опашка.
Шигеко пришпори коня и се устреми в бърз галоп, а кучето се втурна след тях с отворена уста, веещи се уши и щръкнала опашка. Обиколиха арената три пъти по този начин, след което тя закова коня пред императора. Кучето седна зад нея, дишайки тежко. Шигеко стори дълбок поклон и отново се понесе в галоп, обикаляйки все по-близо до кучето, което седеше и я наблюдаваше, въртейки глава с изплезен розов език. Третата стрела летеше по-бързо, но пак така леко уцели кучето с едва доловим звук точно под главата.
Такео бе завладян от искрено възхищение към нейната сила и вещина, направлявана съвършено и съпроводена с нежност. Усети как ъгълчетата на очите му пламват, и изпита страх, че гордостта ще отприщи онова, което скръбта не бе успяла. Навъси се и после придоби безстрастно изражение; по лицето му не трепваше нито мускул.
Сага Хидеки — последният състезател — вече навлизаше в посипания с бял пясък кръг. Дорестият кон дърпаше юздите, съпротивявайки се на своя ездач, но мъжът притежаваше такава сила, че го овладя с лекота. Носеше черна роба с извезани на гърба пера на стрела, а бедрата му бяха защитени с еленова кожа, чиято къса черна опашка стигаше почти до земята. Щом Сага вдигна лъка си, тълпата ахна; той пусна стрелата си и всички зрители притаиха дъх. Конят препускаше мощно, а от устата му излизаше пяна. Пуснаха кучето; с лай и вой то се понесе по арената. Първата стрела на Сага летеше толкова бързо, че бе невъзможно да се проследи с поглед. Прицелът беше съвършен; тя уцели кучето отстрани и го събори. Животното с мъка се изправи на крака, замаяно и останало без дъх. За Сага не беше трудно да го уцели отново с втора стрела без капка кръв.
Слънцето клонеше на запад, а с удължаването на сенките жегата нарастваше. Въпреки че наоколо се носеха викове, вой на кучетата и крясъци на деца, Такео бе обладан от ледено спокойствие, което посрещна с охота, защото то потисна всичките му емоции, полагайки върху тях замръзнала ръка, без да прави разлика между скръб, съжаление и ярост. Той наблюдаваше безстрастно как Сага отново обиколи арената в галоп — един мъж, владеещ до съвършенство мисъл и тяло, кон и оръжие. Картината стана нереална като в сън. Последната стрела се устреми напред и отново уцели кучето отстрани с тъп, приглушен звук. „Трябва да е избила кръв“, помисли си той, но нищо не опетни бялата козина, нито светлия пясък.