Сунаоми и Чикара се натъжиха, че баба им заминава, но се зарадваха, че преди края на месеца в Хаги щеше да пристигне майка им Хана. Пък и бяха твърде заети с обучение и тренировки, за да тъгуват дълго. Откакто се намираха в Хаги, Шизука ги наблюдаваше отблизо за някакви проявления на каквито и да било умения на Племето, но момчетата изглеждаха като обикновени синове на воини, не по-различни от връстниците си, с които играеха и учеха.
На изпроводяк Каеде я прегърна и й подари нова наметка с качулка и една от кобилите, която Шизука често бе яздила напоследък. Беше по-лесно да се сдобие с кон, отколкото със спътник, и тя се улови, че тъгува за Кондо Киичи, който щеше да е идеален за едно такова пътуване с бойните си умения и безпрекословната си вярност. Съжаляваше за смъртта му и тъй като той нямаше деца, лично се нае да почита духа му и да се моли за него.
Нямаше нужда от скритост или предрешаване, но възпитанието й я бе направило предпазлива и тя отказа предложението на Каеде за ескорт от воини на Отори. Накрая избра Бунта, който от години бе неин информатор в Маруяма. Той бе работил като коняр за владетелката Наоми, бе в Инуяма по време на смъртта й и бе останал там през войната. По тази причина бе избегнал чистката, която Такео бе провел сред семействата на Племето в Маруяма, макар че бе загубил много роднини там. След земетресението бе намерил начин да се установи в Хаги и оттогава бе на служба при Отори. Бе няколко години по-млад от нея, принадлежеше към фамилията Имаи и макар че на пръв поглед изглеждаше мълчалив и покорен, владееше някои необикновени умения — вещ джебчия, омаен разказвач и слушател, непобедим в уличните борби и майстор на боя с голи ръце, способен да понесе нечовешки количества алкохол, без да загуби ума си. Общото им минало бе създало здрава връзка помежду им и тя чувстваше, че може да му се довери.
През цялата зима й бе носил сведения, а със стапянето на снеговете бе заминал по нейна молба в Ямагата, за да установи, както сам се бе изразил, накъде духа вятърът. Вестите, с които се бе върнал, бяха обезпокоителни — Таку все още бе в Хофу; Зенко се бе замесил сериозно с Кикута и се бе провъзгласил за глава на фамилията Муто, а в самата фамилия бе настъпило разцепление. Това бяха проблемите, които бе обсъдила с Такео преди заминаването му, но двамата не бяха успели да стигнат до някакви решения. Раждането на бебето и подготовката за пътуването до Мияко бяха погълнали цялото му внимание. Сега тя се чувстваше задължена да действа самостоятелно — да стори всичко възможно, за да запази Муто като верни поддръжници на Такео и да обезпечи безопасността на близначките Мая и Мики.
Шизука ги обичаше така, все едно бяха дъщерите, които никога не бе имала. Беше се грижила за тях, докато Каеде се възстановяваше след раждането им; беше надзиравала цялото им обучение по законите на Племето; беше ги бранила и закриляла от всички, които им желаеха злото.
Имаше и още една цел, за която не беше сигурна, че щеше да има сили да изпълни — онази, която бе изказала пред Такео, а той бе отхвърлил. Не можеше да не си спомни един друг военачалник от миналото — Ийда Садаму — и заговора за убийството му. За съжаление светът отдавна вече не бе толкова прост и ясен. Тя беше заявила на Такео, че като глава на фамилията Муто и стар приятел на Отори се чувства длъжна да го предупреди, че трябва да се отърве от Зенко. Все още смяташе така, когато разсъждаваше разумно. Но замислеше ли се като майка… „Такео ми каза, че няма да отнеме живота на Зенко. Не се налага да действам против волята му. Никой не може да очаква това от мен.“ Но с някаква скрита част от съзнанието си знаеше, че трябва да го направи.
Синът на Бунта — петнайсет-шестнайсетгодишно момче — тръгна с тях. Грижеше се за конете, купуваше храната и яздеше пред тях, за да урежда нужното на следващото място за престой. Времето беше хубаво, пролетната сеитба беше приключила, оризовите ниви бяха обагрени в бледозелено от разсадите и в синьо от отражението на небето. Пътищата бяха безопасни и добре поддържани, градовете — ведри и благоденстващи, а храната — обилна и вкусна, тъй като по междуградските пътища странноприемниците с конюшни се надпреварваха да приготвят местни лакомства и специалитети.
Шизука за пореден път се възхити на постигнатото от Такео и Каеде, на охолството и доволството в страната им и изпита дълбока тъга заради жаждата за власт и отмъщение, която заплашваше да ги унищожи. Защото не всички се радваха на мира и стабилността в страната. В Цувано роднините, при които отседна, недоволстваха, че сега, когато толкова много хора се занимаваха с търговия, няма нищо за шпиониране. В Ямагата пък, в някогашната къща на Кенджи, която понастоящем притежаваше братовчед й Йошио, разговорът вечерта се насочи към добрите стари времена, когато Кикута и Муто били приятели и всички се страхували от тях и ги почитали.