— Ъхъ — изръмжа Йошио. — Сега май Араи отново ще се изправят срещу Отори. Каквото и да се случи на състезанието в Мияко, никой не смята, че Такео кротко ще се оттегли в изгнание. Ще се върне и ще се бие. Може да победи Зенко на Запад или Сага на Изток, макар че е по-малко вероятно, но не може да победи и двамата. А ние ще тръгнем с победителя…
— А после Кикута ще изпълнят отдавна чаканото отмъщение — рече Бунта. — За да покажат, че никой не може да избяга от Племето безнаказано — Шизука чу тези думи като призрачно ехо, тъй като бе казала същото относно бъдещето на Такео още преди години, докато разговаряше с Каеде в Тераяма. Бунта продължи: — Ти можеш да спасиш себе си, Шизука, а вероятно и Муто. Трябва само да признаеш Зенко за глава на фамилията. Отделяме се от Такео, преди да е претърпял своето поражение; няма да позволим да ни повлече със себе си, а каквито и тайни да се крият в миналото ти, ще си останат там.
— Таку никога няма да се съгласи на това! — възкликна тя, изказвайки гласно мислите си.
— Ще го стори, ако му наредиш като глава на фамилията и като негова майка. Той няма избор. Все пак Таку е разумен човек. Ще разбере, че е за добро. Зенко ще стане васал на Сага, Племето отново ще се обедини, ще си върнем властта и тъй като Сага възнамерява да постави Осемте острова под свое господство, ще се сдобием с интересна и доходна работа за години напред…
„А на мен няма да ми се налага да диря начин да премахна собствения си син“, прокънтя в главата й.
На следващия ден Шизука пое към Кагемура — тайното селище на Муто. Беше точно след пълнолуние; тя яздеше в мрачно настроение, обезпокоена от разговора предишната нощ, опасявайки се, че там, където отиваше, роднините й щяха да са на същото мнение и щяха да я подтикват да се присъедини към тях. Бунта не бе особено разговорлив и тя се улови, че изпитва яд и се чувства притеснена в негово присъствие. Откога ли я подозираше? От мига, в който бе започнал да й носи информация за връзката на Шигеру с Маруяма Наоми? Години наред бе живяла със страха, че предателството й към Племето ще бъде разкрито, но откакто си бе признала пред Кенджи и бе получила неговото одобрение и опрощение, страхът й се бе разсеял. Сега миналото я връхлетя отново, изостри бдителността й, принуди я да се подготви за отбрана и да очаква, че всеки момент можеше да й се наложи да се бие за живота си, което не й се бе случвало от години. Улови се, че преценява Бунта и момчето и разсъждава как да ги надвие, ако я нападнат. Не бе допуснала уменията й да закърнеят, все още тренираше всеки ден, както бе правила през целия си живот, но вече не беше млада; владееше меча по-добре от повечето мъже, но знаеше, че не може да им съперничи по сила.
Пристигнаха в странноприемницата по здрач, а на следното утро станаха рано, оставиха момчето с конете и поеха през планината пеша, както Шизука бе сторила навремето с Кондо. Тя бе спала леко, нащрек при всеки звук и се чувстваше още по-потисната. Утрото бе мъгливо, а небето — забулено с облаци. Обзе я почти непреодолимо желание да се разплаче. Не преставаше да мисли за Кондо — бяха спали заедно на същото това място; не беше влюбена в него, но той я бе затрогнал по някакъв начин; беше го съжалила, а после той се бе появил в момент, когато тя вече смяташе, че животът й отива към своя бавен и мъчителен завършек, за да изгори в пламъците буквално пред очите й. Муден, трезв и разумен по природа, образът му сякаш бе придобил почти непоносимо трагично благородие. Колко вълнуващ бе в отношението си към нея, колко прекрасен! Защо сега бе тъй развълнувана от спомена за него? Все едно духът му се устремяваше към нейния, искаше да й каже нещо, да я предупреди.
Дори при вида на тайното селище на Муто, изникнало внезапно в скритата долина, тя не можа да се зарадва както обикновено. Когато пристигнаха, бе късен следобед и макар че по пладне слънцето се бе появило за кратко, сега залязваше зад стръмните планински върхове, а мъглата отново обгръщаше долината. Беше студено и тя беше доволна, че бе облечена в плътно наметало с качулка. Портите на селото бяха залостени и както й се стори, ги отвориха с неохота. Дори къщите й изглеждаха някак затворени и враждебни, дървените стени бяха потъмнели от влага, а покривите бяха затиснати с камъни.